— Накъде отиваме, Майкъл? — попита го Вигдис.
— Стиккисхолмур — отговори лейтенантът. — Добре ли си?
— Мога да вървя с вас, да. — Тя седна до него. — А когато пристигнем в Стиккисхолмур?
Майк се усмихна.
— Това не ми го казаха.
— Защо никога нищо не ти казват?
— От съображения за безопасност. Това означава, че колкото по-малко знаем, толкова по-добре ще бъде за нас.
— Това е глупаво — каза тя. Едуардс не знаеше как да й обясни, че от една страна е права, а от друга — не е.
— Според мен, когато стигнем там, ще можем да започнем отново да мислим за нормален живот.
Лицето й промени изражението си.
— Какво е нормален живот, Майкъл?
„Още един добър въпрос — каза си Едуардс. — Но сега аз трябва да мисля за твърде много неща и ще оставя този въпрос за по-късно.“
— Ще видим.
Битката за Хамелн и битката за Хановер вече бяха едно и също сражение. Преди два часа силите на НАТО се бяха изтеглили на запад, южно от промишления град, което им беше позволило да скъсят линиите си и да обединят подразделенията си. Съветските части настъпваха предпазливо, за да не попаднат в нов германски капан. Алексеев и главнокомандващият Западния военен театър разглеждаха картите си, опитвайки се да анализират последствията от изтеглянето на врага.
— Това им позволява да оставят поне една, вероятно две, бригади в резерв — размишляваше Алексеев на глас. — Те могат да използват магистрала 217, за да прехвърлят бързо подразделения от един сектор в друг.
— Че кога германците са се отказвали доброволно от територия? — попита шефът му. — Те не са направили това, защото са го искали. Линиите им бяха твърде удължени, а частите им — намалени.
— Нашите също. Подразделенията от клас Б, които вкарахме в боя, понасят почти с една трета по-големи загуби в сравнение с подразделенията от клас А, които замениха. Сега плащаме скъпо за настъплението си.
— Ние вече платихме твърдо скъпо! Ако се провалим сега, значи всичко е било безполезно. Трябва да нападнем с всички сили, Паша. Целият този сектор е готов да поддаде.
— Другарю генерал, моето впечатление не е такова. Отпорът е силен. Германският боен дух си остава висок, въпреки загубите. Те ни нанасят също толкова големи поражения и го знаят. — Алексеев се беше завърнал от фронтовия команден пункт при Фьолцихаузен само преди три часа.
— Наблюдаването на бойните действия от предните линии е много полезно, Паша, но то пречи на способността да се види общата картина.
Тази забележка накара Алексеев да се намръщи. „Общата картина“ често беше просто една илюзия. Неговият началник много често му бе повтарял това.
— Искам да организираш атака по целия фронт. Силата на натовските формации е намалена значително. Запасите им са малко, жертвите, които дадоха, бяха огромни. Една силна атака сега ще разбие линиите им по фронт от четиридесет километра.
— Нямаме достатъчно подразделения А, за да атакуваме в такъв мащаб — възрази Алексеев.
— Задръж ги в резерв, за да ги използваме при пробива. Ще започнем атаката с най-добрите си резервни дивизии от Хановер на север до Боденвердер на юг.
— Нямаме достатъчно сили за такава операция, а и тя изисква твърде много гориво — предупреди Алексеев. — Щом трябва да атакуваме, предлагам удар с две дивизии тук, южно от Хамелн. Частите вече са заели позиции. Вашето предложение е твърде амбициозно.
— Сега не е време за половинчати мерки, Паша! — извика Главком-запад. Той никога преди не беше повишавал тон на Алексеев. По-младият офицер се запита какъв ли натиск е бил упражнен върху командира му. Главнокомандващият вече се беше поуспокоил. — Нападение по една ос позволява контраатака по една ос — продължи шефът на Алексеев. — По този начин ще можем до голяма степен да усложним задачата на врага. Той не може да бъде еднакво силен на всички места. Ние ще намерим някое слабо място, ще пробием там и ще прекараме останалите си части клас А през Рейн.