— Чук, тук Ромео, какво стана?
— Улучихме я, но все още е жива. Горивото ни е малко и се прибираме. Ще бъдем при вас след пет минути.
— Прието, ще бъдем готови да ви поемем. Пускаме друг хеликоптер след контакта ви. Искам да се присъедините към Брадвичка.
— Как така не можахме да я убием? — попита Ралстън.
— Почти всички руски подводници имат двойни корпуси, а петдесеткилограмовата бойна глава на „Марк-46“ не е достатъчно мощна, за да ги пробива всеки път. Ако има възможност, трябва да се опиташ да атакуваш откъм кърмата, но този път такава възможност нямаше. Ако успееш да улучиш кърмата, това ще разбие уплътненията на валовете и ще наводни машинния отсек. Всички ще загинат. В училището не са ви казвали да стреляте по кърмата, нали?
— Не.
— Така си и мислех — изръмжа неодобрително пилотът.
Да види „Рубен Джеймс“ след четири часа във въздуха, беше приятна гледка. О’Мали си помисли, че още по-добре щеше да бъде, ако можеше да посети офицерските душове. Той премина над десния ъгъл на кърмата на фрегатата и подкара хеликоптера със скоростта на кораба. Зад него Уили отвори плъзгащата се врата и спусна долу един свързващ кабел. Палубният екип пое кабела и прикрепи към него маркуч за презареждане. Уили изтегли кабела и вкара маркуча в резервоара. Процедурата носеше съкращението HIFR, което означаваше „презареждане на хеликоптер с гориво по време на полет“. Докато О’Мали се опитваше да задържи „птичката“ си в турбулентния въздух зад кораба, резервоарите му бяха напълнени с гориво, което щеше да му осигури още четири часа полет. Ралстън държеше под око индикатора на горивото.
— Напълнихме, Уили. Откачай.
Старшината спусна маркуча и прибра кабела. Той изпита голямо облекчение, когато затвори вратата и се закопча с коланите в седалката си. Офицерите бяха достатъчно умни да не изпълняват операцията, която току-що беше изпълнил той.
— Браво, тук Чук, къде ни искате? Край.
— Чук, тук Браво, минете вдясно до едно-три-нула и се срещнете с Брадвичка на осем мили от Браво.
— На път сме. — О’Мали зави покрай „Рубен Джеймс“ и се отправи на югоизток.
— Чук, тук Ромео, уведомяваме ви, че „Сий Спрайт“ от „Симс“ току-що довърши онази „Чарли“ заради вас. Имате поздравления от командващия ескорта за това преследване. Край.
— Предайте на комодора, че му благодарим. Браво, тук Чук, какво търсим? Край.
— Мислехме, че е двувитлова подводница. Вече не сме толкова сигурни — отговори Перин. — Изстреляхме три торпеда по тази цел, но нито едно не улучи. Тя изстреля едно по нас, но то се взриви преждевременно в килватера ни.
— Колко близо беше?
— На петдесет ярда.
„Олеле!“ — помисли си пилотът.
— Добре, виждам Брадвичка. Браво, това е вашата игра. Къде искате да отида сега?
По време на преследването на вече убитата подводница Морис си беше позволил да изостане твърде много. По негова заповед фрегатата премина на пълна скорост и започна да приближава „Батълакс“ с двадесет и пет възела. В отговор на множеството хидроакустични контакти на подводници конвоят завиваше леко на юг.
Хеликоптерът на О’Мали стоеше над водата на седем мили от „Батълакс“, докато Брадвичка се връщаше за презареждане с гориво и буйове. Процесът на потапяне и местене беше подновен.
— Нищо — докладва Уили.
— Браво, тук Чук, можете ли да ми дадете описание на всичко, което е направила тази подводница досега?
— Почти я спипахме два пъти над пласта. Като цяло поддържа курс на юг.
— Изглежда, че е ракетна лодка.
— Съгласен — отвърна Перин. — За последен път я засякохме на хиляда ярда от вашата позиция. В момента не отчитаме нищо.
О’Мали разгледа данните, които му бяха прехвърлени от планшета на „Батълакс“. Картографираният курс на подводницата представляваше сбор от мъгляви мнения, лоши преценки и немалко предположения напосоки.
— Браво, да предположим, че сте капитан на подводница. Какво ще направите? Край. — Такава радиопроцедура не беше според устава, но какво от това?
— Чук, единственото нещо, което можем да твърдим със сигурност, е, че този контакт е изключително бърз.