О’Мали се вгледа внимателно в тактическия екран.
— Прав сте, Браво. — О’Мали се замисли. Клас „Папа“, може би? Две витла, крилати ракети, бърза като крадец.
— Чук, тук Браво. Ако приемем предположението, че контактът е много бърз, предлагам да се отправите на изток, докато Ромео излезе от спринта и успее да ни даде пеленг.
— Съгласен, Браво. Дайте ми вектор. — По команда от „Батълакс“ хеликоптерът прелетя двадесет мили на изток и започна да потапя хидролокатора си. Натоварването на Брадвичка с две торпеда „Стингрей“, гориво и буйове отне петнадесет минути.
— Шкипер, с какво мислите, че си имаме работа? — попита Ралстън.
— Какво ще кажеш за „Папа“? — попита в отговор О’Мали.
— Но руснаците имат само една такава подводница, сър — възрази вторият пилот.
— Това не означава, че си я пазят за музея, мистър.
— Нищо — докладва Уили.
„Рубен Джеймс“ излезе от спринта и зави по южен пеленг, за да насочи хидролокатора си към последния останал контакт. „Ако «Батълакс» все още имаше опашка — помисли си Морис, — щяхме да можем да триангулираме всеки контакт и с два хеликоптера…“
— Контакт, класифицирам го като вероятна подводница, пеленг нула-осем-едно, пеленгът… се променя бавно, или поне така изглежда. Да, пеленгът се променя от север към юг. — Данните незабавно бяха прехвърлени към „Батълакс“ и командира на ескорта. Още един хеликоптер се включи в търсенето.
— Спусни купола! — Това се повтаряше вече за тридесет и седми път през този ден. — Задникът ми заспива.
— Иска ми се и моят да можеше. — Ралстън се разсмя, въпреки че изобщо не му беше смешно. За пореден път не засякоха нищо.
— Как може едно и също нещо да бъде едновременно толкова вълнуващо и толкова скучно? — попита мичманът, без да знае, че повтаря думите, които пилотът на „Томкет“ беше изрекъл преди много дни.
— Вдигни купола! Знаеш ли, и аз самият неведнъж съм си задавал същия въпрос. — О’Мали включи радиото си. — Браво, тук Чук, имам една идея.
— Слушаме те, Чук.
— Брадвичка пуска буйове южно от нас. Кажете му да хвърли една линия на запад. След това аз ще включа активния хидролокатор. Може би така ще подплашим тоя тип и ще го накараме да предприеме нещо. Някога да те е заграждал хеликоптер по времето, когато си командвал подводница?
— Не ме е заграждал, Чук, но веднъж ми се наложи да направя големи усилия, за да избегна един. Изчакайте, докато организирам нещата тук.
— Знаеш ли, това копеле е куражлия. Той сигурно знае, че сме го подгонили, но не се пречупва. Той наистина вярва, че може да ни победи.
— През последните четири часа това му се удаваше, шефе — отбеляза Уили.
— Знаеш ли кое е основното правило на комарджията? Трябва да знаеш кога да спреш. — О’Мали се издигна и започна да кръжи, като за първи път през този ден включи търсещия си радар. Устройството не беше кой знае колко полезно за откриване на перископи, но можеше да подплаши подводница, движеща се близо до повърхността, и да я накара да се върне обратно под пласта. Слънцето залязваше и О’Мали успя да различи бордовите светлини на останалите два хеликоптера, които също работеха по контакта. Те хвърлиха две редици пасивни хидроакустични буйове, всяка с дължина осем мили, разположени под прав ъгъл една от друга.
— Линиите са поставени, Чук — обяви капитан Перин. — Започвайте.
— Уили, облъчвай! — На шестстотин фута под хеликоптера хидролокаторният предавател започна да блъска водата с високочестотни хидролокаторни пулсации. Това продължи една минута, след което хеликоптерът се обърна и се премести на югозапад. Процесът продължи половин час. Краката на пилота се схващаха и това правеше движенията му, свързани с управлението на машината, да изглеждат странни.
— Поеми за няколко минути. — О’Мали свали краката си от педалите и ги размърда, за да възстанови циркулацията на кръвта.
— Чук, тук Браво, имаме контакт. Буй шест, линия Ехо. — Това беше линията изток-запад. Буй номер шест беше третият откъм западния край, където започваше линията север-юг, която имаше кодовото име Ноември. — Засега сигналът е слаб.
О’Мали пое управлението и се насочи на запад, докато останалите два хеликоптера кръжаха зад линиите, за които отговаряха.
— Полека, полека — измърмори той по вътрешната връзка. — Да не го плашим твърде много. — Той избираше курса си внимателно, като никога не се насочваше направо към контакта, но и никога не се отдалечаваше твърде много от него. Измина още половин час, който сякаш се точеше секунда по секунда. Най-накрая те успяха да засекат контакта, който се движеше на изток с около десет възела, скрит далеч под слоя.