— „Нимиц“ все още си седи в Саутхемптън — отбеляза шефът на разузнаването. — Той влезе в пристанището с големи повреди, а там няма достатъчно голям сух док, в който да бъде поправен. Сега се намира в Океанския док и не може да мръдне оттам. Остават три авионосеца — „Коралово море“, „Америка“ и „Индипендънс“. „Саратога“ се използва за ескорт за конвои. Останалите самолетоносачи от Атлантическия им флот се намират в Индийския океан.
Новиков изръмжа. Тази новина не предвещаваше нищо добро за ескадрата в Индийския океан, но тя беше част от Съветския Тихоокеански флот и той не отговаряше за нея. Той и без това си имаше достатъчно проблеми. На първо място трябваше да разреши дилемата, пред която самият той беше изправил натовските флотилии. Адмиралът нямаше достатъчно кораби, за да изпълни всички задачи, и изпращането на добре обучените му средства за ПЛБ на лов за подводници, които се оттегляха, не му помагаше изобщо!
— Здравейте отново, господин адмирал — каза Толанд.
Бийти изглеждаше много по-добре. Сега сините му очи имаха блясъка на кристал и адмиралът държеше гърба си изправен като бастун, докато стоеше, сгънал ръце върху гърдите си пред огромната стенна карта.
— Как вървят работите в Шотландия, командир?
— Добре, сър. По време на последните две въздушни атаки руснаците ядоха добър пердах. Мога ли да попитам какво направиха лодките от „Операция Дулитъл“? Една от тях е под командването на мой приятел.
Бийти се обърна.
— Коя?
— „Чикаго“, сър. Капитан Дан Маккафърти.
— О! Изглежда, че една от лодките е била повредена и сега „Чикаго“ и още една подводница я ескортират по обратния път. Всъщност те вдигат голям шум в източната част на Баренцово море. Имаме данни, че Съветите са изпратили значителни сили да ги преследват. Както и да е, вие се връщате във флотилията на самолетоносача си, като преди това ще се срещнете с моя разузнавателен екип, за да можете да предадете на вашите хора последните данни. Исках да ви видя лично, преди да заминете, за да ви благодаря за телекса, който изпратихте във връзка с проследяването на съветските бомбардировачи до базите им. Тази идея се оказа много полезна за нас. Доколкото разбрах, вие сте запасняк. Как, по дяволите, са ви оставили да напуснете?
— Веднъж заседнах с ескадрения си миноносец в пясъчен нанос.
— Разбирам. Направихте достатъчно, за да компенсирате тази си грешка, командир. — Бийти подаде ръка на Боб.
— Спрете проклетия камион! — извика Алексеев. Той стоеше по средата на пътя, точно пред движещия се към него камион. Камионът спря и генералът изтича към кабината.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита го шофьорът ефрейтор.
— Генерал-полковник Алексеев — отвърна офицерът. — А вие кой сте, другарю?
— Ефрейтор Владимир Иван’ич Маряхин — успя да изрече войникът, въпреки че устата му беше увиснала при вида на пагоните на генерала.
— Тъй като, както изглежда, съм по-старши по ранг от вас, ефрейтор, вие ще закарате мен и адютанта ми до следващия пункт за регулиране на движението, като натискате газта до дупка. Мърдайте!
Алексеев и Сергетов се качиха отзад. Камионът беше натоварен с множество сандъци, но двамата успяха да си намерят място върху тях. Генералът изруга.
— Три изгубени часа.
— Можеше да бъде и по-зле.
— Това е голяма атака, сър. Те току-що започнаха да се придвижват по фронт от осемдесет километра.
SACEUR погледна безизразно картата. Не че не бяха очаквали нещо такова. Разузнаването беше предрекло подобен развой на събитията още преди дванадесет часа въз основа на моделите на движението на съветските части по пътищата. Той разполагаше точно с четири резервни бригади, които можеше да използва в този сектор. „Да благодарим на бога — помисли си той, — че успях да убедя германците да скъсят линиите при Хановер.“ Половината от резервите му идваха оттам, при това тъкмо навреме.