— Господин генерал, получихме доклад за започнала полкова атака на река Везер. Изглежда, че Иван иска да прехвърли войски на левия бряг.
— С какво разполагаме там?
— Един батальон германски пехотинци, при това доста уморени. Две танкови роти вече тръгнаха натам и трябва да пристигнат след по-малко от час. Съществуват предварителни индикации, че към тази зона са се отправили и съветски подкрепления. Това може да се окаже основната ос на атаката им, или поне изглежда, че се ориентират към тази посока.
SACEUR се отпусна назад в стола си и погледна към картографския екран. Той разполагаше с един резервен полк, който се намираше на три часа път от Рюле. Генералът беше човек, който обичаше хазарта. Той беше най-щастлив когато седеше на масата с тесте карти и чипове за няколкостотин долара. При това обикновено печелеше. Ако нападнеше южно от Спринге и се провалеше… руснаците щяха да прехвърлят две или три дивизии през Везер, а той имаше точно един полк, с който да се опита да ги спре. Ако придвижеше там новата си танкова дивизия, и ако по някакво чудо тя успееше да стигне там навреме, това щеше да бъде още една реакция на съветски ход и той щеше да е пропилял най-добрата си възможност да контраатакува. Не, той вече не можеше да си позволи само да реагира. Той посочи към Спринге.
— Колко време ще им бъде необходимо, за да тръгнат?
— Цялата дивизия — най-малко шест часа. Можем да отклоним онези части, които все още се намират на пътя на юг за…
— Не.
— Тогава да тръгнем на юг от Спринге с наличните си сили?
— Не. — SACEUR поклати глава и изложи плана си…
— Виждам един — извика Гарсия.
Миг по-късно Едуардс и Никълс вече бяха до него.
— Здравей, Иван — каза тихо лейтенантът.
Дори и с бинокъла разстоянието беше твърде голямо. Едуардс видя една малка фигурка, която вървеше по хребета на върха. Фигурата носеше автомат и изглежда беше с мека шапка — може би барета — вместо с каска. Фигурата спря и вдигна ръце към очите си. Едуардс забеляза, че и руснакът има бинокъл. Съветският войник погледна на север, после леко надолу, насочвайки полевия си бинокъл наляво, надясно и назад. След това руснакът се обърна и се отправи в посоката на Кефлавик.
Появи се още една фигура, която се приближи до първата. Двамата може би разговаряха, но от това разстояние беше невъзможно да се определи. Човекът с бинокъла посочи към нещо на юг.
— За какво според теб е всичко това? — попита Едуардс.
— Може да си говорят за времето, за момичета, за спорт, за храна — кой знае? — отвърна Никълс. — Още един!
Появи се и трета фигура и тримата съветски парашутисти застанаха един до друг. Едуардс реши, че единият трябва да е офицер. Офицерът каза нещо и останалите тръгнаха бързо и се скриха зад хребета. „Каква заповед издаде току-що?“
Сега се появи цяла група мъже. Светлината беше слаба и те се движеха твърде много, за да могат да бъдат преброени с точност, но изглежда, че бяха най-малко десет. Половината от тях носеха оръжията си и започнаха да слизат по склона. На запад.
— Да, този е умен войник — забеляза Никълс. — Изпраща патрул, за да се увери, че районът е обезопасен.
— Какво ще правим?
— Вие как мислите, лейтенант?
— Имаме заповед да не се показваме. Значи ще си седим тук и ще се надяваме, че няма да ни забележат.
— Едва ли има голяма вероятност да ни открият. Не мисля, че ще се спуснат надолу — този склон трябва да има осемстотин фута — след това да минат през скалистата равнина, за да се качат тук и да проверят дали наоколо няма янки. Спомнете си, че единственото нещо, което ни подсказа за тяхното присъствие тук, беше появата на техния хеликоптер.
„Ако не се беше появил, ние може би щяхме да налетим право на тях и това щеше да бъде краят ни“, припомни си мислено Едуардс. „Няма да бъда в безопасност докато не се прибера у дома в Мейн.“
— Това всичките ли са?
— Там горе трябва да има поне един взвод. Доста умно от страна на нашите приятели, не мислите ли?
Едуардс извади радиопредавателя, за да докладва на Кучкарника за това развитие на събитията, а двамата морски пехотинци продължиха да наблюдават руснаците.