— Един взвод?
— Така смята сержант Никълс. Малко е трудничко да се броят глави от разстояние три мили, приятел.
— Добре, ще предам информацията. Някакво раздвижване във въздуха?
— От вчера не сме виждали никакви самолети.
— Какво можеш да ми кажеш за Стиккисхолмур?
— Твърде е далеч, за да различа каквото и да било. Все още виждаме онези джипове на улицата, но досега не сме забелязали бронирани машини. Бих казал, че руснаците са дислоцирали малък гарнизон в града, за да държат под око пристанището. Рибарските лодки си стоят на местата.
— Много добре. Добър доклад, Хрътка. Стойте на мястото си. — Майорът изключи радиопредавателя и се обърна към съседа си на комуникационната конзола. — Срамота е, че трябва да ги държим в неведение, не мислиш ли?
Съседът му отпи от чая си.
— Още по-голяма срамота ще бъде, ако провалим операцията.
Едуардс не разглоби предавателя и го облегна на една скала. Вигдис все още спеше на една плоска скала на двадесет фута под върха. Сънят беше най-хубавото нещо, за което Едуардс се сещаше в този момент.
— Тръгнали са насам — каза Гарсия. Той подаде бинокъла на Едуардс. Смит и Никълс си говореха на няколко ярда от лейтенанта.
Майк насочи бинокъла към руснаците. Той си каза, че вероятността те да дойдат точно на неговата позиция е твърде малка. „Продължавай да си повтаряш това.“ Той насочи бинокъла към съветския наблюдателен пункт.
— Ето го пак — каза сержантът на лейтенанта си.
— Какво?
— Видях отблясък от онзи връх. Слънцето се отрази от нещо.
— Блестяща скала — изсумтя лейтенантът, без да си направи труда да погледне.
— Другарю лейтенант! — Резкият тон на говорещия накара офицера да се обърне точно навреме, за да види летящия към главата му камък. Той го хвана, но беше твърде изненадан, за да се ядоса. — Колко блестяща ви изглежда тази скала?
— Значи е била някоя стара консервена кутия! Тук намерихме достатъчно боклуци, оставени от туристи и планинари!
— Тогава защо се появява, изчезва и отново се появява?
Тези думи видимо ядосаха лейтенанта.
— Сержант, знам, че сте прекарал една година в Афганистан. Знам, че и аз съм офицер отскоро. Но аз съм проклет офицер, а вие сте само един проклет сержант!
„Чудесата на безкласовото ни общество“, помисли си сержантът, без да сваля очи от офицера си. Малко офицери можеха да издържат на погледа му.
— Много добре, сержант. Ти им го кажи. — Лейтенантът посочи към радиопредавателя си.
— Марковский, преди да се върнете проверете върха вдясно от вас.
— Но той е висок двеста метра! — възрази отдельонният командир.
— Точно така. Не би трябвало да ви отнеме много време — успокои го сержантът.
Толанд смени листа на шрайбпроектора.
— Така, тези спътникови снимки са направени преди по-малко от три часа. Иван има три подвижни радара — тук, тук и тук. Руснаците ги местят всеки ден — което означава, че този тук вероятно вече е преместен — като обикновено два от тях работят денонощно. В Кефлавик има пет зенитно-ракетни установки SA-11, с по четири ракети всяка. Тези установки са много лоша новина. Вие всички познавате техните възможности, а към тях можете да прибавите и няколкостотин ръчни ракетомета. На снимките се виждат шест самоходни противосамолетни оръдия. Не се виждат неподвижни оръдия на ПВО. Всъщност те са си там, господа, но са замаскирани. Има и поне пет, а вероятно дори десет прехващача МиГ-29. Изтребителите бяха цял полк преди момчетата от „Нимиц“ да намалят броя им. Не забравяйте, че онези, които са останали, са оцелелите след атаката на нашите два ескадрона F-14. Това са силите на противника в Кефлавик.
Толанд отстъпи встрани, за да остави оперативния офицер на авиокрилото да изложи мисията. Планът се стори доста впечатляващ на Боб. Той се надяваше планът да сработи.
Завесата беше вдигната петдесет минути по-късно. Първите излетели самолети бяха E-2C „Хоукай“. Придружени от изтребители, те се приближиха на осемдесет мили от исландския бряг и покриха формацията с радарния си чадър. Други такива самолети отидоха още по-далеч, за да прикриват формацията от възможно ракетно нападение по въздуха или от подводница.
Наземните съветски радари засякоха американските разузнавателни самолети преди те да включат мощните си системи. Операторите виждаха два от бавните витлови самолети да кръжат извън обхвата на зенитните батареи. Всеки от разузнавателните самолети беше придружен от два други самолета, чиито удължени сигнатури ги определяха като изтребители „Томкет“. Беше даден сигнал за тревога и пилотите се качиха на своите изтребители, а оръдейните и ракетните разчети се затичаха към своите бойни постове.