Командирът на съветската ПВО заповяда радарите му да бъдат включени отново, видя, че във въздуха няма повече ракети и скоро засече нисколетящите „Хорнети“. Командирът на изтребителите също видя американските щурмови самолети, а заедно с тях отдавна чакания си шанс. МиГ-29 беше буквално близнак на новия американски самолет.
„Хорнетите“ потърсиха съветските зенитно-ракетни установки и започнаха да изстрелват управляемите си оръжия по тях. Небето се изпълни с ракети. Два „Хорнета“ бяха свалени от ракети, още два бяха поразени от противосамолетните оръдия, а останалите засипаха земята с бомби и оръдейни снаряди. Миг по-късно се появиха МиГ-овете.
Американските пилоти бяха предупредени, но се намираха твърде близо до наземните си цели, за да реагират незабавно. Веднъж освободили се от тежкия си бомбен товар, те отново се превърнаха в изтребители и бързо набраха височина, защото се страхуваха повече от МиГ-овете, отколкото от ракетите на ПВО. Въздушният бой беше отличен пример за пълно объркване. Дори ако стояха един до друг на земята, двата самолета бяха трудно различими. При скорост шестстотин възела, в центъра на въздушен бой, различаването им ставаше невъзможно и американците, които бяха повече на брой трябваше да задържат огъня си докато определят със сигурност целите си. Руснаците знаеха какви са целите им, но и те се въздържаха да стрелят бързо по цели, които толкова много наподобяваха приятелски самолети. В резултат изтребителите се приближиха едни към други до разстояние, което беше твърде малко за изстрелване на ракети и започнаха дуел с бордовите си оръдия. В боя се намесиха и ракетите на двете оцелели съветски зенитно-ракетни установки. Диспечерите в американските радарни самолети и наземните съветски диспечери не можеха да направят нищо. Изходът на битката зависеше изцяло от летците. Изтребителите минаха на форсаж и започнаха да кръстосват небето в завои при голямо претоварване, докато пилотите им присвиваха очи и се опитваха да различат приятели от врагове по окраската на самолетите им. Това беше еднакво лесно и за двете страни. Американските самолети бяха боядисани в сиво-синьо, което ги правеше по-трудни за забелязване и улесняваше идентификацията на цели на големи разстояния, но не и на малки. Два „Хорнета“ бяха свалени първи, а след тях и един МиГ. След това още един МиГ беше поразен от американския оръдеен огън, а един „Хорнет“ беше улучен от изстреляна от упор ракета. Една заблудена съветска зенитна ракета взриви едновременно един МиГ и един „Хорнет“.
Съветският майор видя това и извика на зенитните части да задържат огъня; след това стреля с оръдието си по един „Хорнет“, който премина пред носа му, не го улучи и се обърна да го преследва. Той видя как американецът се приближава за стрелба под голям ъгъл на хоризонтално насочване по един МиГ и поврежда двигателя му. Майорът не знаеше колко от самолетите от групата му бяха оцелели. Това вече не беше важно. Сега той се бореше за собственото си оцеляване — битка, която майорът очакваше да загуби. Докато се приближаваше на форсаж към американския самолет той загуби всякаква предпазливост и не обърна внимание на червената лампичка на горивото. Целта му зави на север и го поведе над водата. Майорът изстреля последната си ракета и я видя да се забива в двигателя на американеца точно в мига, в който и неговите собствени двигатели угаснаха. Опашката на „Хорнета“ се разцепи и майорът извика радостно, докато едновременно с американския пилот катапултираха на стотина метра един от друг. „Четири въздушни победи“, помисли си руснакът. „Поне си изпълних дълга.“ Тридесет секунди по-късно той се намираше във водата.
Въпреки счупената си китка командир Дейвис успя да се покатери на спасителния си сал, като едновременно ругаеше и благославяше късмета си. Първото му съзнателно действие беше да активира аварийния си радиопредавател. Той се огледа и забеляза втори жълт спасителен сал наблизо. Онова, което се случи след това го изненада силно.
— Вие сте пленник! — Мъжът беше насочил пистолет към него. Револверът на Дейвис беше на дъното на океана.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Майор Александър Георгиевич Чапаев, съветски военновъздушни сили.