— Сър, цел „Сиера-2“ пусна втора примамка. „Сиера-1“ направи същото. Нашата риба облъчва Сиера-2. Нечия риба облъчва Сиера-1, а едно от руските торпеда облъчва по нула-три-пет — сър, имам експлозия по пеленг три-три-девет.
„Татко искаше да стана счетоводител — помисли си Маккафърти. — Може би тогава щях да се науча да се оправям с тези проклети цифри.“ Той отиде до планшета.
Нанесените върху хартията данни също не бяха много ясни. Линиите, които обозначаваха хидроакустичните контакти и движещите се торпеда, приличаха на електрическа жица, хвърлена по произволен начин върху картата.
— Капитане, чувам много силни машинни шумове по пеленг три-три-девет. Звучи като нещо счупено, сър, има много металически шумове. Сега чувам и шум от въздух, той изпуска резервоарите си. Все още не регистрирам шумове от пречупване.
— Пълен ляво на борд, нов курс нула-едно-нула.
— Няма ли да убием нашия „Виктор“?
— Ще се задоволя и с едно парченце от него, стига така да се отървем от него. Ще отчетем това попадение като повреда. Какво става с другите двама?
— Рибата след „Сиера-1“ облъчва, тази на „Бостън“ също — предполагам, че е на „Бостън“.
Прекратяването на объркването трая десет минути. Втората цел постави двете торпеда зад кърмата си и започна да бяга на северозапад. По пътя на „Чикаго“ се появиха още редици от буйове. На запад беше открито още едно торпедо, но на „Чикаго“ не знаеха по какво беше изстреляно то, а само, че беше твърде далеч, за да представлява опасност за тях. Торпедото, което бяха изстреляли по втората „Виктор“, се опитваше да настигне целта си, която бягаше пред него на максимална скорост, а в противоположната посока имаше още едно торпедо. Вероятно „Бостън“ също беше стрелял по алфата, но съветската подводница бягаше със скорост почти толкова голяма, колкото и тази на торпедото. Маккафърти възстанови контакта с „Провидънс“ и продължи на север. Хаосът работеше в негова полза и той се възползваше от него в максимална степен. Дани се надяваше, че „Бостън“ ще успее да избяга от торпедата, които бяха изстреляни по нея, но той не можеше да направи нищо по въпроса.
— Две експлозии по пеленг нула-нула-три, сър. — Това беше последният пеленг към втората „Виктор“, но хидролокаторът не засече нищо повече. Дали рибата беше улучила подводницата, примамката, или пък се беше сблъскала с другото торпедо?
„Чикаго“ продължи да се движи на север, увеличавайки скоростта си на десет възела и преминавайки на зигзаг през редиците от буйове, за да се отдалечи от повредената „Провидънс“. Хората в бойния център бяха емоционално изтощени — също колкото капитана си — от безкрайното упражнение в следене и стрелба. По време на предвоенните учения те се бяха справили добре с техническите аспекти на работата си, но нищо не можеше да симулира напрежението по време на стрелба с бойни муниции. Капитанът започна да ги изпраща по двойки да се нахранят в камбуза и да си починат половин час. За онези, които не можеха да напуснат местата си, бяха донесени сандвичи. Маккафърти седеше зад перископа със затворени очи, отпуснал глава върху нещо метално, и дъвчеше сандвич с шунка. Той си спомни, че беше наблюдавал товаренето на консервите на борда. В началото на годината флотът беше купил на добра цена голямо количество консервирана полска шунка. „Полска шунка — помисли си капитанът. — Лудост.“
Един час по-късно той даде отбой на бойната тревога. Половината от екипажа му напусна бойните си постове, но нито един от тях не се отправи към камбуза. Всички предпочитаха да се наспят. Капитанът знаеше, че и той самият се нуждае от сън не по-малко от тях. „Само да стигнем до леда — обеща си той — и ще спя цял месец.“
Те засякоха „Бостън“ — призрачна следа върху хидролокаторните екрани, намираща се на изток от „Чикаго“. „Провидънс“ все още беше зад тях, все още се движеше с шест възела и повредената й кула все още емитираше твърде много шум. Сега времето минаваше по-бързо. Капитанът забрави за достойнството си и остана седнал, като слушаше доклади за… нищо.
Маккафърти вдигна глава. Той погледна часовника си и осъзна, че беше подремнал половин час. До леда оставаха още пет часа път. Сега на хидролокатора ясно се чуваше нискочестотен шум, който покриваше по тридесет градуса откъм всяка страна на носа.
„Къде отиде алфата?“ Десет секунди след като си зададе този въпрос, Маккафърти вече беше в хидролокаторния отсек.
— Какъв беше последният ви пеленг към алфата?