— Хидролокаторното до капитана. Нов контакт, пеленг нула-нула-три.
„Това пък какво е? Още един руски капан?“
— Искам информация!
— Сигналът е много слаб, но пеленгът се промени на нула-нула-четири.
Един старшина първи клас вдигна поглед от линията си.
— Разстоянието трябва да е по-малко от десет хиляди ярда, сър!
— Сигнали, сигнали! Торпедо във водата, пеленг нула-нула-пет!
— Пълен ляво на борд, пълен напред!
— Промяна в пеленга! Нов пеленг на торпедото нула-нула-осем!
— Отменям заповедта! — извика Маккафърти. Новият контакт стреляше по руснака.
— Господи, какво е това нещо? — попита главният хидроакустик.
„Алфа“ чу приближаващата я риба и мина на обратен курс. Още веднъж се чу и видя тътенът от двигателите на съветската лодка… но торпедото бързо смаляваше разстоянието.
— Британска е. Това е едно от техните „Спеърфиш“. Не знаех, че вече са го приели на въоръжение във флота.
— Каква скорост развива? — поинтересува — се хидроакустикът.
— Шестдесет или седемдесет възела.
— Леле-мале! Дайте да си купим няколко.
„Алфа“-та продължи три мили направо, след което зави на север и се насочи към леда, но не можа да стигне до него. Британското торпедо мина по диагонал. Линиите на екрана отново се сляха в ярко петно.
— Завой на север — каза Маккафърти на старпома си. — Скорост осемнадесет възела. Искам да съм сигурен, че британците знаят кои сме.
— Ние сме британската подводница „Торбей“. Кои сте вие?
— „Чикаго“.
— Чухме бъркотията преди малко. Сами ли сте? — попита капитан Джеймс Литъл.
— Да. Алфата ни нападна от засада — сами сме.
— Ще ви ескортираме.
— Разбрано. Знаете ли дали мисията е била успешна?
— Да, успешна беше.
Глава четиридесета
Бойното поле
Имаше много работа за вършене, а времето беше твърде малко.
Лейтенант Потър и неговите разузнавачи намериха осем съветски войника в града. Те се бяха опитали да избягат по единствения водещ на юг път, когато бяха налетели на засада, в която петима от тях бяха ранени или убити. Това бяха последните хора, които можеха да предупредят Кефлавик за появилите се на хоризонта кораби.
Първите редовни войски бяха прехвърлени с хеликоптер. На всеки гледащ към залива хълм бяха разположени по един взвод или една рота. Особено голямо внимание беше отделено на задържането на хеликоптерите под радарния хоризонт на Кефлавик, защото там все още имаше един съветски радар, който продължаваше да работи въпреки всички усилия да бъде унищожен. Един хеликоптер CH-53 „Супер Стелиън“ прекара частите на подвижен радарен предавател до едно възвишение на североизточния бряг на острова и една група армейски техници незабавно се зае да го сглобява. Преди корабите да навлязат в запълнения от скали кошмар, наречен пристанище Стиккисхолмур, по няколкото водещи към града пътища бяха заели позиции пет хиляди войници.
Капитанът на един голям LST — десантен кораб за превоз на танкове — се бе опитал да преброи скалите и плитчините по време на пътуването си от Норфолк. Той беше спрял да брои, когато цифрата беше достигнала петстотин и се беше концентрирал върху запаметяването на своя сектор, който носеше кодовото обозначение Зелено-Две-Чарли. Дневната светлина и отливът помагаха. Голяма част от скалите бяха оголени в плитката вода и екипажите на хеликоптерите спуснаха върху тях радарни отражатели и светлинни маяци, което улесни десантните операции до голяма степен. Останалата част от задачата беше малко по-безопасна от пресичането на магистрала с превръзка на очите. LST-та преминаха първи между скалите, с безумно високата скорост от десет възела, като разчитаха на допълнителните си носови дюзи да подпомагат движенията на руля за управляването на корабите през този смъртоносен лабиринт.
Групата на лейтенант Потър ги улесни още повече. Те започнаха да обикалят къщите, търсейки капитаните и моряците от рибарските лодки. Опитните моряци бяха превозени с хеликоптери до водещите десантни кораби, за да помагат за прекарването на сивите амфибии през най-тесния коридор. По обяд първият LST беше спуснал рампата си на земята и първите танкове на Морската пехота стъпиха на сушата. Те бяха последвани от камиони, натоварени с перфорирани стоманени листи за строеж на писти, които бяха стоварени на едно равно място, избрано предварително за база за хеликоптерите на Морската пехота и изтребителите с вертикално излитане „Хариър“.