Андреев излезе навън и се загледа по посока на батареята си, обзет от някакво мрачно обаяние. Той чуваше наподобяващия разкъсване на чаршафи звук, който предизвестяваше пристигането на огромните снаряди. Камионите на батареята вече спираха до оръдията, когато разчетите изстреляха последните си снаряди и започнаха трескаво да подготвят преместването на оръдията си. Батареята разполагаше с шест 152-мм оръдия и множество камиони за превозване на разчетите и мунициите. Появи се завеса от прах и камъни, след която се чуха три вторични експлозии. Последваха още четири залпа; „Ню Джърси“ също се беше включил в обстрела.
— Какво е това? — Един лейтенант посочи към някаква точка в небето.
Началникът на артилерията откъсна очи от онова, което допреди малко беше представлявало една трета от тежките му оръдия, и разпозна самолета с дистанционно управление.
— Мога да го сваля.
— Не! — извика Андреев. — Да не искате да им покажете местоположението на последните ни зенитно-ракетни установки? — По време на службата си в Афганистан генералът се беше изправял срещу минохвъргачен и ракетен огън, но за първи път го обстрелваха с тежки оръдия.
— Останалите ми батареи са маскирани.
— Искам да подготвите поне три резервни позиции за всяко оръдие, с което разполагате, като всички позиции бъдат напълно маскирани. — Генералът се върна в сградата. Той беше уверен, че американците нямаше да си позволят да обстрелват град Кефлавик, поне не засега. В картографската зала имаше едромащабни карти на цялото западно крайбрежие на Исландия. Офицерите от разузнаването вече поставяха върху картата флагчета, с които обозначаваха предполагаемите позиции на американските части.
— С какво разполагаме на река Хвита? — обърна се Андреев към оперативния си офицер.
— Един батальон. Десет БМД; останалите превозни средства са камиони и реквизирани цивилни машини. Батальонът има минохвъргачки, противотанкови ракети и ръчни ракетомети. Задачата им е да пазят моста на магистралата над Богарнес.
— Американците вече са се настанили над тях на този хълм. Какви самолети са забелязани?
— Американците разполагат с няколко самолетоносача на разстояние, което им позволява да ни нанасят удари по въздуха. На всеки авионосец има по двадесет и четири изтребителя и тридесет и четири щурмови самолета. Ако са свалили на брега и цяла дивизия морски пехотинци, срещу нас са изправени значителен брой хеликоптери, както и самолети „Хариър“ с неподвижни криле. Те могат да излитат както от амфибийните си авиационни кораби, така и от наземни бази, създадени за тази цел — нещо, което при наличието на подходящите материали може да бъде направено в рамките на четири до шест часа. Една дивизия на Морската пехота превъзхожда броя на хората ни двукратно, разполага с един тежък танков батальон, има превъзходство в артилерийски единици, но не разполага с толкова много минохвъргачки. Това, което ме тревожи, е тяхната подвижност. Те могат буквално да танцуват около нас, като използват хеликоптерите и десантните си лодки, за да преместват войниците си където си поискат…
— Същото, което направихме и ние, когато слязохме на острова — съгласи се генералът. — Колко добри са?
— Американските морски пехотинци се смятат за елитни войници, също като нас. Някои от по-възрастните им офицери и сержанти без съмнение имат боен опит, но малко ротни командири и взводни сержанти са участвали в сражения.
— Какво е положението? — В залата влезе още един мъж. Той беше шефът на резидентурата на КГБ.
— Мръсно чекистко копеле! Ти ми каза, че дивизията на Морската пехота се е отправила за Европа! Само че докато с теб си говорим, същата тази дивизия избива моите хора. — Андреев говореше на фона на далечния тътен на тежки оръдия. Бойните кораби изместваха огъня си към продоволствения склад. За щастие, там не беше останало кой знае какво.