Сергетов достигна с последни сили до пункта за регулиране на движението — точно навреме, за да види един танков батальон, който се отправяше по пътя за Алфелд. Той стоеше превит на две, сложил ръце върху коленете си, и гледаше заминаващите танкове.
— Идентифицирайте се! — Говореше един лейтенант от КГБ. Силите на КГБ бяха поели управлението на движението по пътищата. Те имаха власт да разстрелват всички нарушители и не се срамяха да я използват.
— Майор Сергетов. Трябва незабавно да се видя с командващия този сектор.
— От коя част си, Сергетов?
Иван се изправи. Не „другарю майор“ или „другарю“, а просто „Сергетов“.
— Аз съм личен адютант на генерал Алексеев, заместник главнокомандващ на Западния военен театър. А сега ме заведи при командира си!
— Документите. — Лейтенантът протегна ръка с арогантно студено изражение.
Сергетов се усмихна леко. Документите му стояха във водонепромокаем пластмасов плик. Той подаде на лейтенанта картата, която се намираше най-отгоре. Тя беше нещо, което баща му беше успял да му уреди преди обявяването на мобилизацията.
— И какво търси в теб пропуск с приоритет Клас-1? — Лейтенантът вече беше леко разтревожен.
— А кой си ти, че да ме питаш, бе, шибаняк? — Синът на члена на Политбюро доближи лицето си на сантиметър от лицето на другия мъж. — Веднага ме заведи при командира си или ще видим кой тук ще бъде разстрелян днес!
Чекистът се сви и го поведе към постройките на една ферма. Командирът на пункта за управление на движението беше майор. Добре.
— Трябва ми радиостанция за свръзка с армейската командна верига — каза рязко Сергетов.
— Имам връзка само с полковата и дивизионната — отговори майорът.
— Най-близкия дивизионен щаб?
— На Четиридесета танкова при…
— Той вече е унищожен. По дяволите. Трябва ми превоз. Веднага! Американците са при Алфелд.
— Ние току-що изпратихме един батальон…
— Знам. Извикайте го обратно.
— Нямам такава власт.
— Глупак проклет, те са тръгнали към капан! Веднага ги върни!
— Нямам власт…
— Ти да не си германски агент, бе? Не виждаш ли какво става там?
— Имаше въздушна атака, нали?
— При Алфелд има американски танкове, идиот такъв. Трябва да започнем контраатака, но един батальон не е достатъчен. Ние… — На шест километра от тях се чуха първите експлозии. — Майоре, искам да направите едно от две неща. Или незабавно ми дайте транспорт, или ми дайте името и личния си номер, за да ви разжалвам както подобава.
Двамата офицери си размениха изпълнен със скептицизъм поглед. Никой не си позволяваше да говори така с тях, но ако някой можеше да си го позволи… Сергетов получи искания транспорт и след половин час вече беше в продоволствената база при Холе, където откри радиостанция.
— Къде сте, майоре? — попита Алексеев.
— При Холе. Американците преминаха през нашите линии и сега имат поне един танков батальон при Алфелд.
— Какво? — Радиото замлъкна за малко. — Сигурен ли сте?
— Другарю генерал, трябваше да преплувам цяла река, за да стигна дотук. Преброих колона от двадесет и пет бронирани машини на няколко километра северно от града. Те обстреляха танковата ремонтна работилница и разбиха една колона камиони. Повтарям, другарю генерал, при Алфелд има поне един американски брониран батальон.
— Вземете транспорт до Стендал и докладвайте лично на Главком-запад.
— Добър вечер, майор Чапаев. Как е кракът ви? — попита Толанд. Боб седеше на стол до болничната койка. — Добре ли се отнасят с вас?
— Не мога да се оплача. Руският ви е… добър.
— Не ми се случва често да си говоря със съветски гражданин. Може би вие ще ми помогнете. — „Майор Александър Георгиевич Чапаев“, пишеше в компютърната разпечатка. „На 30 години. Втори син на генерал Георги Константинович Чапаев, командващ Московска ПВО област. Женен за най-малката дъщеря на члена на Централния комитет Иля Николаевич Говоров.“ И следователно един млад човек, който вероятно имаше достъп до голямо количество неофициална информация…
— С вашата граматика? — изсумтя презрително Чапаев.