— Ако продължа атаката, ще ни унищожат тук! — възрази Алексеев. — На фланга ми има две пълни дивизии и ми докладваха, че американските танкове са при Алфелд.
— Невъзможно! — отвърна ядосано Главком-запад.
— Докладва ми майор Сергетов. Той лично ги е видял да пристигат. Заповядах му да се яви в Стендал и да ви докладва лично.
— 26-та мотострелкова дивизия се приближава към Алфелд в момента. Ако там наистина има американци, нашите ще се справят с тях.
„Това е поделение от клас В — помисли си Алексеев. — Запасняци, които нямат достатъчно оборудване и практика.“
— Как върви преминаването на реката?
— Вече прехвърлихме два полка на другия бряг, а третият преминава сега. Въздушната активност на врага се засили — по дяволите! Имам вражески части в тила си!
— Връщай се в Стендал, Паша. Береговой поема командването при Хунзен. Нуждая се от теб тук.
„Освобождават ме от поста ми. Отнемат ми командването!“
— Слушам, другарю генерал — отговори Алексеев и изключи радиопредавателя. „Мога ли да оставя войските си толкова уязвими за контраатака? Мога ли да не предупредя командирите си?“ Алексеев стовари юмрук върху масата. — Извикайте генерал Береговой!
Намираха се извън обсега на артилерийската поддръжка на НАТО, а за тази операция се бяха принудили да тръгнат без своите артилерийски единици. Макол насочи мерника си през мъглата и видя настъпващите руски формирования. Той прецени силата им на два полка. Това означаваше, че срещу него е започнала дивизионална атака по класическия модел „две нагоре, една назад“. „Хм. Не виждам зенитни установки в челните редици.“ Полковникът, който командваше американските части, започна да дава заповеди по командната връзка. Към зоната се бяха насочили натовски самолети.
Щурмовите хеликоптери „Апач“ изскочиха точно зад позициите на бронираните части. Те полетяха на юг, за да минат по фланга на напредващите руски подразделения, като непрекъснато подскачаха встрани и изстрелваха своите ракети „Хелфайър“ по водещия танков ешелон. Пилотите им търсеха ракетни установки, но не видяха такива. След тях дойдоха A-10. Грозните двумоторни самолети се спуснаха ниско над земята, необезпокоявани от зенитни ракети. Техните въртящи се оръдия и касетъчни бомби продължиха работата на хеликоптерите.
— Вървят като глупаци, шефе — коментира мерачът.
— Може да са новобранци, Ууди.
— Аз лично нямам нищо против.
Американските бронетранспортьори в източния край на града също се включиха в боя със своите ракети. Водещите съветски танкове бяха разбити, преди още да бяха навлезли в обсега на американските танкове от другата страна на реката. Атаката започна да губи мощ. Руските танкове спряха, за да открият огън. Те пуснаха дим и започнаха да стрелят прикрити зад димния облак. Няколко заблудени снаряда паднаха близо до позицията на Макол, но те не бяха прицелени и не представляваха опасност. Атаката беше спряна на два километра от града.
— Карай на север — каза Алексеев по микрофона.
— Другарю генерал, ако тръгнем на север… — започна пилотът.
— Казах да караш на север! И стой в ниското — добави генералът.
Тежковъоръженият Ми-24 рязко намали височината на полета си. Червата на Алексеев се качиха в гърлото му, когато летецът се опита да си върне на генерала за това, че му беше дал тази толкова глупава и опасна заповед. Той седеше отзад, държеше се за колана и се навеждаше през лявата врата, за да види какво става под него. Пилотът знаеше какви опасности го дебнат тук и хеликоптерът непрестанно подскачаше рязко в различни посоки.
— Там! — извика Алексеев. — На десет часа. Виждам… американски или германски? Танкове на десет часа.
— Виждам и няколко подвижни ракетни установки, другарю генерал. Желаете ли да ги видите по-отблизо? — попита иронично летецът. Той свали хеликоптера си над един път през гората и го задържа само на два метра на настилката, където не можеше да бъде забелязан.
— Бяха поне един батальон — каза генералът.
— Бих казал дори повече — обади се пилотът. Той караше хеликоптера на пълна скорост, а очите му постоянно оглеждаха небето за вражески самолети.
Генералът се вгледа в картата си. Наложи му се да седне и да си сложи колана, за да може да използва и двете си ръце.
— Господи, толкова на юг?
— Както ви казах — отговори пилотът, — те направиха пробив.