— А ако взема грешно решение?
— Тогава и аз, и баща ми, и много други ще умрат. А вие няма да успеете да спасите себе си.
„Той е прав. Той е прав за всичко. Революцията беше предадена. Идеята за партията беше предадена, но…“
— Опитвате се да ме манипулирате като някакво дете! Баща ви сигурно ви е казал, че няма да се съглася да ви сътруднича, освен ако не ме убедите в идеалистичната… — генералът се спря за миг, търсейки точната дума — правота, правота на вашите действия.
— Баща ми ми каза, че вие сте придобили условен рефлекс, точно според науката „комунизъм“, която твърди, че това е възможно при хората. През целия ви живот ви е било повтаряно, че армията служи на партията, че сте защитник на държавата. Той ми каза да ви напомня, че вие също сте партиен член и че сега е времето хората да си върнат партията.
— А, значи затова той заговорничи с директора на КГБ!
— Да не би да предпочитате да се съюзим с няколко брадати свещеника от Православната църква или пък с няколко еврейски дисиденти от Гулаг, за да направим революцията чиста? Трябва да се борим с онова, с което разполагаме. — Сергетов знаеше, че беше опасно да говори по този начин на човек, с когото беше служил под огъня на вражеския обстрел, но той знаеше също и че баща му беше прав. За петдесет години партията на два пъти беше успяла да подчини армията на волята си. Въпреки гордостта и властта си, генералите от Съветската армия притежаваха също толкова силен инстинкт за бунт, колкото и домашно кученце. „Но веднъж вземат ли решение…“, беше казал баща му. — Родината иска от нас да я спасим, другарю генерал.
— Не ми говорете за Родината! — „Партията е душата на народа“ — спомни си Алексеев многократно повтаряния лозунг.
— А какво ще кажете за децата от Псков?
— Това беше дело на КГБ!
— Да не би да обвинявате меча за действията на ръката, която го върти? Ако е така, какъв ви прави това?
Алексеев се разколеба.
— Не е лесно човек да отхвърли държавата, Иван Михайлович.
— Другарю генерал, ваш дълг ли е да изпълнявате заповеди, които ще доведат до унищожаването на държавата? Ние не искаме да отхвърлим държавата — каза тихо Сергетов. — Ние искаме да възстановим държавата.
— Вероятно ще се провалим. — Това изявление даде някакво перверзно успокоение на Алексеев. Той седна зад бюрото си. — Но ако трябва да умра, предпочитам да умра като мъж, а не като куче. — Генералът взе бележник и молив и започна да формулира план, който да осигури успеха им и който да го остави жив, докато не направи поне едно нещо.
Полковник Лоу знаеше, че там има добри войници. Почти цялата артилерия на дивизията обстрелваше хълма, подсилена от непрестанни въздушни атаки и 127-мм оръдия на бойните кораби. Той наблюдаваше как войниците му настъпваха под огъня на руснаците. Бойните кораби се бяха приближили до брега и обстрелваха хълма с неконтактни снаряди VT от вторичните си батареи. Снарядите се взривяваха на около двадесет фута над земята сред грозни черни облачета и засипваха върха с осколки, докато тежките оръдия на Морската пехота разораваха хълма. На всеки няколко минути артилерията прекратяваше огъня, за да позволи на самолетите да се спуснат над върха и да го засипят с напалм и касетъчни бомби. И въпреки всичко руснаците продължаваха да се бият.
— Сега — вкарайте хеликоптерите сега! — заповяда Лоу.
Десет минути по-късно той чу звука на роторите от петнадесет хеликоптера, които минаха над командния му пункт, отправиха се на изток и завиха към задната страна на хълма. Артилерийският му координатор нареди прекратяване на огъня, за да позволи на двете роти да слязат на южния ръб на хълма. Те имаха поддръжка от щурмови хеликоптери „Сий Кобра“ и настъпиха на бегом срещу съветските позиции на северните хребети.
Руският командир беше ранен, а заместникът му не можа да осъзнае достатъчно бързо, че в тила му има вражески войници. Когато се усети, безнадеждното положение се превърна в отчаяно. Новината се разпространи бавно. Много от руските радиостанции бяха унищожени. Някои от войниците изобщо не разбраха какво става и бяха убити в окопите си. Но имаше и някои изключения. Повечето чуха, че стрелбата намалява, и видяха вдигнатите ръце. Със смес от срам и облекчение те извадиха пълнителите на оръжията си и останаха да чакат да бъдат заловени. Битката за хълма беше продължила четири часа.