— Кота 914 не отговаря, другарю генерал — каза свързочният офицер.
— Безнадеждно е — измърмори Андреев. Артилерията му беше унищожена, зенитно-ракетните му установки — също. Той имаше заповеди да задържи острова само няколко седмици, бяха му обещали подкрепления по море, бяха му казали, че войната в Европа ще продължи само две седмици, най-много четири. Той беше задържал Исландия много по-дълго. Един от полковете му беше унищожен северно от Рейкявик, а сега американците бяха завзели кота 914 и вече можеха да гледат към града. Две хиляди от войниците му бяха мъртви или безследно изчезнали, а още хиляда бяха ранени. Това беше достатъчно.
— Вижте дали можете да се свържете с американския командир по радиостанцията. Предайте му, че искам примирие и желая да се срещнем на избрано от него място.
— Значи ти си Хрътка?
— Тъй вярно, господин генерал. — Едуардс се опита да се изправи в леглото. Иглите в ръцете и гипсът на крака не му помагаха. Болницата на десантния кораб беше пълна с ранени.
— А това трябва да е госпожица Вигдис. Казаха ми, че сте красива. Имам дъщеря на вашата възраст.
Флотските фелдшери й бяха намерили дрехи, които бяха почти нейния размер. Един лекар я беше прегледал и беше обявил, че няма нарушения в бременността й. Тя беше отпочинала и спретната и напомняше на Майк и на всички останали, които я видеха, за едни по-добри времена и по-добри неща.
— Ако не беше Майкъл, аз нямаше да съм жива.
— И аз така чух. Имате ли нужда от нещо, госпожице?
Тя погледна към Едуардс и това беше единственият отговор на въпроса.
— Добре се справихте за метеоролог, лейтенант.
— Сър, ние просто се постарахме да стоим настрана.
— Не. Вие ни казахте с какво разполага Иван на тази скала и къде се намира то — е, поне къде не се намира. Ти и хората ти направихте много повече от това да се държите настрана, синко. — Генералът извади една малка кутийка от джоба си. — Браво, пехотинецо!
— Сър, аз съм офицер от ВВС.
— О, така ли? Е, това тук казва, че си морски пехотинец. — Генералът закачи един флотски кръст на възглавницата на Едуардс. Един майор се приближи до генерала и му подаде някакво съобщение. Генералът го прибра в джоба си и погледна към редиците болнични койки.
— Крайно време беше — въздъхна той. — Госпожице Вигдис, ще се погрижите ли за този човек вместо нас?
До заминаването им за фронта оставаха още два дни. 77-а мотострелкова дивизия беше подразделение от клас В и като всички такива подразделения се състоеше от запасняци на около тридесет години, които разполагаха с малко повече от една трета от нормалното оборудване на една дивизия. От обявяването на мобилизацията тези хора се бяха подготвяли непрестанно, като по-старите мъже, които имаха боен опит, предаваха знанията си на по-младите. Погледната отстрани, дивизията изглеждаше странно сборище. Младежите бяха в по-добра физическа форма, но не знаеха нищо за военния живот. Възрастните пък си спомняха доста неща от своята военна служба, но с годините бяха поомекнали. Младежите притежаваха пламенността на младостта и въпреки естествения си страх от опасностите на бойното поле нямаше да се поколебаят да защитят страната си. По-старите семейни мъже обаче имаха да загубят много повече. Един офицер ветеран беше изнесъл лекция пред офицерите им и информацията беше стигнала и до войниците. В Германия нямаше да бъде забавно. Един сержант от свързочната част прие съобщението и новината се разпространи бързо: в Москва към тях щяха да се присъединят опитни фронтови офицери и сержанти. По-опитните запасняци знаеха, че ще се нуждаят от такива началници, които да им предадат платените с кръв уроци на войната.
Те знаеха, че съобщението има и още едно значение: 77-а мотострелкова щеше да влезе в бой след по-малко от една седмица. Тази вечер в лагера цареше тишина. Мъжете стояха пред студените казармени помещения и гледаха към боровите гори по източните склонове на Урал.
— Защо не атакуваме? — попита Генералният секретар.
— Генерал Алексеев ме информира, че в момента подготвя голяма атака. Той казва, че има нужда от време, за да организира силите си за премерен удар — отвърна Бухарин.
— Предайте на другаря Алексеев — каза министърът на отбраната, — че искаме дела, а не думи!
— Другари — каза Сергетов, — струва ми се, че по време на моята военна служба ми говореха, че човек не трябва да напада, ако не разполага с решително надмощие от жива сила и въоръжение. Ако заповядаме на Алексеев да атакува, преди да бъде готов за това, ние ще обречем собствената си армия на неуспех. Трябва да му дадем време, за да си свърши добре работата.