— Никога няма да направя това!
— Но трябва да го направите. И Алексеев също трябва да се съгласи. — Косов стана и погледна през прозореца. — Няма от какво да се страхувате — ядрените бомби няма да бъдат активирани. Вече съм се погрижил за това.
— Какво искате да кажете?
— Вие сигурно знаете кой контролира ядрените оръжия в тази страна?
— Разбира се, стратегическите ракетни сили, артилеристите на армията…
— Извинете, въпросът ми не беше зададен добре. Да, те контролират ракетите, но моите хора контролират бойните глави, а фракцията на Ларионов не обхваща тази част от КГБ! Затова трябва да играете по тяхната свирка.
— Много добре. В такъв случаи трябва да предупредим Алексеев.
— Сега трябва да внимавате. Изглежда, никой не е забелязал няколкото посещения на сина ви в Москва, но ако ви видят с генерал Алексеев преди срещата му със Съвета…
— Да, разбирам. — Сергетов се замисли. — Може би Виталий ще може да го посрещне на летището и да му предаде съобщение?
— Много добре! Ще направя чекист от вас!
Шофьорът на министъра беше повикан незабавно и получи написана на ръка бележка. Той се качи в министерската лимузина и се отправи към летището. По пътя беше забавен от военен конвой от колесни бронетранспортьори. Четиридесет минути по-късно Виталий забеляза, че индикаторът на горивото му показва, че резервоарът е почти празен. Това беше странно, защото той лично беше заредил с бензин предния ден — за членовете на Политбюро дефицит не съществуваше. Въпреки това стрелката показваше все по-малко. След това двигателят угасна. Виталий спря до пътя на седем километра от летището, излезе и отвори капака. Провери ремъците и електрическите връзки. Всичко изглеждаше наред. Той влезе отново в колата и се опита да запали двигателя, но безуспешно. Малко по-късно реши, че динамото се беше повредило и автомобилът се беше движил на акумулатор. Опита да се обади по телефона в автомобила, но акумулаторът беше напълно изтощен.
Самолетът на Алексеев тъкмо пристигаше. Един щабен автомобил, осигурен от началника на Московска военна област, се приближи до самолета, за да откара генерала и адютанта му до Кремъл. По време на полета Алексеев се беше страхувал най-много от слизането си от самолета — той беше очаквал да види войници на КГБ, а не щабна кола. Ако го бяха арестували, щеше да се почувства почти облекчен.
Генералът и Сергетов седяха мълчаливо на задната седалка. Те вече бяха говорили достатъчно в шумния самолет, където никакви подслушвателни устройства не можеха да работят. Алексеев забеляза, че по улиците няма хора, липсват камиони — повечето от тях бяха изпратени на фронта — и дори опашките пред магазините са по-къси от обичайното. „Страна във война“ — помисли си той.
Алексеев бе очаквал, че пътуването до Кремъл ще му се стори бавно, но не стана така. Когато автомобилът мина през портала на Кремъл, на генерала му се стори, че бяха пътували едва няколко секунди. Пред сградата на Министерския съвет един сержант отвори вратата на колата и отдаде чест. Алексеев отвърна на поздрава и тръгна по стълбите към вратата, където го очакваше втори сержант. Генералът вървеше като войник, с изправен гръб и безизразно лице. Ботушите му бяха лъснати до блясък. Той влезе във фоайето и вместо да вземе асансьора, тръгна по стълбите към залата за срещи. Забеляза, че след бомбения атентат сградата беше ремонтирана.
Един капитан от Таманската гвардия — представително поделение, разположено в Алабино в покрайнините на Москва — го посрещна на площадката и го придружи до двойната врата на заседателната зала. Алексеев нареди на адютанта си да го изчака отвън и влезе, пъхнал фуражката си под мишница.
— Другари, генерал-полковник П. Л. Алексеев се явява по ваша заповед!
— Добре дошъл в Москва, другарю генерал — каза министърът на отбраната. — Какво е положението в Германия?
— И двете страни са изтощени, но все още се бият. Тактическата ситуация в момента е патова. Ние разполагаме с повече войници и бойна техника, но запасите ни от гориво намаляха критично.
— Можете ли да победите? — попита Генералният секретар.
— Тъй вярно, другарю Генерален секретар! Ако имам няколко дни, в които да реорганизирам силите си, и ако мога да свърша някои много важни неща с пристигащите запасни формирования, мисля, че има вероятност да разбием фронта на НАТО.