— Опитват се да оприличат Невски на Сталин, не мислиш ли?
— Има нещо такова — съгласи се Лоу. — Силният мъж, абсолютно сам, бащинската фигура на покровител и то какъв покровител! Откъдето и да го погледнеш, това е най-добрият пропаганден филм, който някога е бил създаван. Най-интересното е, че когато една година след премиерата на филма Русия и Германия подписват договора за ненападение, на Айзенщайн му е наредено да режисира театрална постановка на „Валкириите“ от Вагнер. Можеш да го наречеш извинение за наранените чувства на германците.
— Уф. Ти изучаваш този народ повече от мен, Чък.
Полковник Лоу измъкна един кашон изпод бюрото си и започна да го пълни с личните си вещи.
— Така е. Според мен, ако си изправен пред реалната възможност да се изправиш срещу някого в бой, то трябва да се опиташ да го изучиш преди това.
— Мислиш ли, че някога ще се сбием с тях?
Лоу се намръщи за кратко.
— Нагледах се на битки във Виетнам, но в крайна сметка на нас ни се плаща, за да се бием, нали така?
Толанд се изправи и се протегна. Предстояха му четири часа път с кола.
— За тази сепия беше истинско удоволствие да работи с вас, полковник.
— И на този дървеняк му беше много приятно да работи с теб. Слушай, със семейството ми ще се преместим в Леджун. Защо не ни дойдеш на гости някой път? Рибата там кълве много.
— Дадено. — Двамата си стиснаха ръцете. — Желая ти успех с полка, Чък.
— И аз ти желая успех в работата тук, Боб.
Толанд отиде до колата си, подкара по Терминал булевард и излезе на междущатска магистрала 64. Най-неприятната част от обратния път до дома му беше оживеното движение преди тунела до Хамптън Роудз, след което нещата се нормализираха. През цялото време Толанд не спираше да си мисли за някои сцени от филма на Айзенщайн. Най-ужасната от тях не напускаше съзнанието му — германски рицар с кръст на кръстоносец върху плаща си откъсва кърмаче от гърдите на майка му и го хвърля в огъня. Имаше ли човек, който можеше да гледа безчувствено подобно нещо? Нищо чудно, че въодушевяващата тълпите песен „Стани, народе руски“ беше станала толкова популярна в Русия. Някои от сцените направо подтикваха към кърваво отмъщение също като музиката на Прокофиев. „Страхотен разузнавач си, няма що.“ Толанд се усмихна на себе си при мисълта за хората, които трябваше да изучава… „да защитим любимото Отечество!“
— Извинете, сър? — попита жената от гишето за събиране на пътната такса.
Боб поклати глава. Да не би да се беше разпял на глас, без да се усети? Той подаде седемдесет и петте цента с виновна усмивка. Какво ли щеше да си помисли тази жена за офицер от американския флот, който пее на руски?
Беше малко след полунощ, когато камионът подкара на север по Кременний мост към площад „Боровицкая“ и сви надясно към Кремъл. Шофьорът спря за проверка на първия пост. Документите му, разбира се, бяха напълно изрядни и часовите го пропуснаха. Камионът спря отново при втория пост край Кремълския дворец, където документите отново бяха проверени. След още пет минути камионът спря пред сервизния вход на сградата на Министерския съвет.
— Какво карате по това време, другари? — попита дежурният капитан от Червената армия.
— Материали за почистване. Елате, ще ви покажа. — Шофьорът слезе и бавно отиде до каросерията. — Трябва да е хубаво да работите тук нощем, когато всичко е толкова спокойно.
— Така е — съгласи се капитанът. Дежурството му изтичаше след деветдесет минути.
— Ето. — Шофьорът вдигна брезентовото покривало. В каросерията бяха наредени дванадесет кутии силен разтворител и пълен с железарии сандък.
— Германски материали? — Капитанът беше изненадан. Той беше включен към охраната на Кремъл едва преди две седмици.
— Да. Швабите имат много добри материали за почистване и властимащите ги използват. Това тук е течност за почистване на килими и мокети. Другото е за стените на тоалетните. Онова там е за прозорци. Сандъчето… а, да, нека да го отворя. — Капакът се отвори лесно, защото пироните бяха предварително разхлабени. — Както виждате, другарю капитан, това са части за някои машини. — Той направи дяволита физиономия. — Дори и германските машини да се развалят.