— Отворете кутиите — нареди капитанът.
— Разбира се, но миризмата няма да ви хареса. Коя искате да отворя? — Шофьорът извади къса щанга.
— Онази там. — Капитанът посочи кутия с вещество за почистване на тоалетни. Шофьорът се разсмя.
— Тази мирише най-лошо от всичките. Отдръпнете се, другарю. Не искам тази помия да се излее върху униформата ви.
Капитанът беше твърде зелен в работата си и не се помръдна от мястото си. „Много добре“ — помисли си шофьорът. Той вкара върха на щангата под капака на кутията, завъртя инструмента и вдигна капака със свободната си ръка. Капакът отлетя встрани и униформата на капитана беше опръскана от разплисканата течност.
— Мамка му! — Миризмата наистина беше гадна.
— Предупредих ви, другарю капитан.
— Какъв е този боклук?
— Използва се за отстраняване на плесен от плочките в тоалетните. Униформата може да се изчисти, другарю капитан, но ще трябва да я дадете на химическо чистене възможно най-скоро. Препаратът е киселинен разтвор и може да повреди плата.
Капитанът искаше да се ядоса, но не можеше, защото човекът наистина го беше предупредил. „Следващия път ще знам“ — помисли си той.
— Много добре, внесете ги вътре.
— Благодаря. Много съжалявам за униформата ви. Не забравяйте да я дадете на химическо.
Капитанът повика с ръка един редник и се оттегли. Войникът отключи вратата и шофьорът и помощникът му влязоха вътре, за да вземат ръчна количка.
— Предупредих го — обърна се шофьорът към редника.
— Така беше, другарю. — На войника му беше забавно. Той също очакваше края на наряда си с нетърпение, а и не му се случваше често да види как се дъни някой офицер.
Шофьорът наблюдаваше как помощникът му товари кутиите и когато количката беше напълнена, го последва до сервизния асансьор в сградата. После двамата се върнаха за втория товар.
Двамата се качиха с асансьора до третия етаж, изключиха двигателя му и закараха товара си направо до едно сервизно помещение, разположено точно под голямата заседателна зала на четвъртия етаж.
— Добре се оправи с капитана — каза помощникът. — А сега да се залавяме за работа.
— Слушам, другарю полковник — отвърна шофьорът. Четирите кутии с течност за почистване на килими имаха фалшиви капаци, които лейтенантът свали и постави встрани, след което извади опакованите заряди. Полковникът беше запаметил плановете на сградата. Носещите колони се намираха във външните ъгли на стаята и към вътрешната страна на всяка беше прикрепен по един заряд. Празните кутии бяха поставени до зарядите, за да ги прикрият. След това лейтенантът свали два панела от висящия таван, като по този начин откри стоманените греди, поддържащи подовата бетонна плоча на четвъртия етаж. Останалите заряди прикрепиха към гредите, а панелите върнаха на местата им. Детонаторите бяха поставени предварително. Полковникът извади от джоба си електронния взривател, погледна часовника си и изчака три минути, преди да активира таймерите. Зарядите щяха да избухнат точно след осем часа.
Полковникът остана да наблюдава как лейтенантът му прикрива следите, след което подкара ръчната количка обратно към асансьора. Две минути по-късно двамата излязоха от сградата. Капитанът се беше върнал.
— Другарю — обърна се той към шофьора. — Не трябва да оставяте толкова възрастен човек да върши тежката работа. Покажете малко уважение.
— Много сте любезен, другарю капитан. — Полковникът се усмихна съзаклятнически и извади от джоба си половинлитрова бутилка водка. — Искате ли малко?
Учтивостта на капитана се изпари моментално.
— Работник, който пие по време на работа… и то в Кремъл! Марш оттук!
— Всичко хубаво, другарю. — Шофьорът се качи в камиона и го подкара. Трябваше да минат през същите постове, през които бяха минали и на влизане, но документите им си бяха все така изрядни.
Камионът излезе от Кремъл и пое на север по „Проспект Маркса“, премина го по цялата му дължина и спря пред щабквартирата на КГБ на площад „Дзержински“ 2.
— Къде са децата?
— Спят. — Марта Толанд прегърна съпруга си. Беше облечена в нещо лъскаво и възбуждащо. — Днес ходиха на плуване и едва стояха на краката си. — Дяволита усмивка. Боб си спомни, че тя го беше погледнала със същата тази усмивка, когато я беше видял за първи път на Сънсет Бийч, Оаху, понесла дъска за сърф и облечена в оскъден бански костюм. Тя все още обичаше водата, а и банският още й беше по мярка.