Сергетов беше твърде ядосан, за да покаже чувствата си. „Там можеше да лежа и аз — помисли си той. — Аз винаги подранявам за заседанията в четвъртък и всички го знаят. Знаят го часовите, служителите, а също и другарите ми в Политбюро. Значи това е предпоследният етап от маскировката. За да мотивираме и поведем хората си, трябваше да извършим тази гадост. А може би между отломките е трябвало да има и член на Политбюро? Някой кандидат-член, разбира се.“
„Сигурно греша“ — каза си Сергетов. Една част от съзнанието му разглеждаше проблема съвсем обективно, докато друга вземаше под внимание личното му приятелство с някои от членовете на Политбюро. Той не знаеше какво да мисли, а това беше странно състояние за един партиен лидер.
— Казвам се Герхард Фалкен — каза мъжът. — Влязох в Съветския съюз преди шест дни през пристанище Одеса. От десет години съм агент на Bundesnachrichtendienst, разузнавателния апарат на правителството на Федерална република Германия. Задачата ми беше да елиминирам Политбюро по време на заседанието му в четвъртък, като поставя бомба в сервизно помещение, намиращо се точно под заседателната зала на четвъртия етаж. — Лоу и Толанд бяха зяпнали телевизионния екран с неприкрито удивление. Всичко беше идеално. „Фалкен“ говореше руски перфектно, с точния синтаксис и дикция, на които учителите в Съветския съюз се опитваха да научат учениците си. Акцентът му беше на ленинградчанин.
— В продължение на много години ръководех малка фирма за внос-износ в Бремен, като се занимавах преимуществено с търговия със Съветския съюз. Пътувал съм из Съветския съюз многократно, като по време на посещенията си съм използвал положението си, за да вербувам агенти, чиято мисия беше да извършват шпионска и подривна дейност, насочена срещу партийни и военни структури.
Камерата даде едър план. „Фалкен“ четеше монотонно показанията си и рядко вдигаше очи, за да погледне към обектива. Зад очилата му можеше да се види, че едното му око е насинено. Ръцете му трепереха леко, докато обръщаше страниците.
— Изглежда, че са го понатупали мъничко — отбеляза Лоу.
— Интересно — отвърна Толанд. — Те ни показват, че обработват затворниците си.
Лоу изсумтя.
— Мъж, който вдига във въздуха сграда, в която има деца? Никой не би дал и пукната пара за такъв човек, дори и ако го изгорят жив. Цялата работа е била обмислена много сериозно.
— Искам да заявя — продължи Фалкен с по-твърд глас, — че не съм имал намерение да убивам деца. Политбюро беше нормална политическа цел, но моята страна не воюва с деца.
Някъде встрани от камерата се чу възклицание на отвращение. Сякаш по команда операторът се дръпна назад, за да покаже двама униформени офицери от КГБ, които стояха с безизразни лица от двете страни на германеца. Публиката се състоеше от двадесетина души в цивилни дрехи.
— Защо дойдохте в нашата страна? — попита един от тях.
— Вече ви отговорих на този въпрос.
— Защо вашата страна иска да убие водачите на КПСС?
— Аз съм шпионин — отговори Фалкен. — Възлагат ми се задачи и аз ги изпълнявам, без да задавам въпроси. Просто следвам инструкциите.
— Как ви заловиха?
— Арестуваха ме на гара Киев. Как са успели да ме разкрият — не ми беше съобщено.
— Страхотно — каза Лоу.
— Той се нарече шпионин — възрази Толанд. — Никой професионалист не говори така за себе си. Професионалистите наричат себе си „офицери“. „Агент“ е човек, който работи за офицера, а „шпиони“ са лошите. Руснаците използват същите думи, които използваме и ние.
Докладът на ЦРУ/DIA пристигна по телекса час по-късно. Герхард Ойген Фалкен. Възраст — четиридесет и три години. Месторождение — Бон. Образование — в обществени училища, бил добър ученик; снимката му обаче липсвала от книгата с випускниците. Военна служба — срочнослужещ в транспортен батальон, чиято документация била унищожена по време на пожар в казармените помещения преди дванадесет години; в личните му вещи бил намерен документ за уволнение след прослужване на срока. Висше образование — диплома по либерални изкуства, добри оценки, но отново липсвала снимка, а трима професори, които са му писали петици, не си го спомняли. Занятие — собственик на малка фирма за внос-износ. Откъде е взел средства, за да регистрира фирмата си? На този въпрос никой не можел да отговори. Живял в Бремен скромно, тихо и самотно. Държал се приятелски по свой начин. Винаги поздравявал съседите си, но никога не общувал с тях. Добър, „много коректен“, според възрастната му секретарка, шеф. Пътувал много. Накратко, много малко хора знаели за съществуването му, много хора имали делови отношения с фирмата му, но никой не знаел нищо за самия него.