На танковете и БМП-тата им бяха необходими дванадесет минути, за да изкачат хълма. Учението беше свършило.
— Добра работа, другарю генерал. — Сергетов свали антифоните си. Хубаво беше да е далеч от Москва, дори и само за няколко часа. Той се зачуди защо ли се чувстваше по-удобно на това място, отколкото на високия си пост. — Доколкото си спомням, нормативът за това упражнение е петнадесет минути. Танковете и пехотните машини имаха добра координация. Досега не бях виждал бойни хеликоптери в действие, но и тяхното изпълнение беше впечатляващо.
— Най-голямото подобрение, което успяхме да постигнем, беше в координацията между артилерийския огън и пехотата в завършващата фаза на атаката. Досега те се проваляха напълно, но днес изпълниха тази деликатна процедура без грешка.
— Съгласен съм с вас. — Сергетов се разсмя. — В моята рота никога не е имало инциденти при лоша координация в случаи като този, но двама мои приятели пострадаха в своите подразделения, въпреки че за щастие нито един от тях не беше ранен фатално.
— Извинете, че ви казвам това, другарю министър, но се радвам да видя, че членовете на нашето Политбюро също са служили на държавата в униформа. Това улеснява комуникирането с нас, бедните войници. — Алексеев знаеше, че може да му бъде само от полза да има приятел във висшите ешелони на властта, а Сергетов му изглеждаше свестен.
— По-големият ми син завърши военно училище миналата година. По-малкият ми син също ще служи в Червената армия, когато се дипломира.
Генералът рядко се оставяше да бъде изненадан до такава степен. Алексеев свали бинокъла си и се втренчи за кратко в министъра.
— Не е нужно да го казвате, другарю генерал — усмихна се Сергетов. — Знам, че малко от децата на партийните шефове служат във въоръжените сили, и неведнъж съм се обявявал против това. Онези, които управляват, са длъжни и да служат. А сега имам няколко въпроса към вас.
— Последвайте ме, другарю министър, ще поговорим на спокойствие. — Двамата се върнаха до командния бронетранспортьор на Алексеев. Адютантът на генерала освободи екипажа, след което се оттегли, оставяйки шефа си и госта му в машината. Генералът извади термос с чай и наля горещата течност в две метални чаши.
— За ваше здраве, другарю министър.
— И за ваше, другарю генерал. — Сергетов отпи малка глътка, след което остави чашата на масата за топографски карти. — Каква е готовността ни за „Червена буря“?
— От януари досега постигнахме забележителен напредък. Мъжете ни са в добра физическа форма и тренираха задачите си многократно. Честно казано, бих предпочел да имахме още два месеца, но мисля, че наистина сме готови.
— Добре казано, Павел Леонидович. А сега ще може ли да чуем истината?
Членът на Политбюро се усмихваше, докато изричаше тези думи, но Алексеев веднага застана нащрек.
— Аз не съм глупак, другарю министър. Да ви излъжа, би било истинска лудост.
— В нашата страна да кажеш истината често се смята за най-голямата лудост. Нека да си говорим откровено. Аз съм кандидат-член на Политбюро. Вярно е, че имам власт, но и двамата знаем, че тя си има своите граници. Сега ученията на нашите въоръжени сили се наблюдават само от кандидат-членове, които след това трябва да докладват пред членовете на Политбюро. Освен това фактът, че съм тук с вас, а не в Германия, също означава много.
Алексеев мислено отбеляза, че това не беше вярно. Поделението, което бяха наблюдавали преди малко, щеше да отпътува за Германия след три дни и това беше причината за посещението на човека от партията.
— Наистина ли сме готови, другарю генерал? Ще спечелим ли?
— Ако постигнем стратегическа изненада и ако маскировката свърши работа, да, според мен ние ще победим — каза Алексеев, като обмисляше внимателно думите си.
— Не казахте „ще победим със сигурност“?
— Вие също сте носили униформа, другарю министър. На бойното поле сигурни неща не съществуват. Възможностите на една армия не могат да бъдат определени преди бойното й кръщение, а нашата не е влизала в сражение. Ние направихме всичко по силите си, за да подготвим армията…