Генералният секретар на КПСС мина тържествено пред редицата, като прегръщаше всеки от скърбящите. На ръкава си имаше черна лента, която контрастираше с крещящия знак на ордена „Ленин“ върху ревера му. Толанд се вгледа в лицето на Генсека. То изразяваше истински чувства. Съдейки по изражението му, човек можеше да си помисли, че той погребваше членове на собственото си семейство.
Една от майките прие прегръдката и целувката, след което се срина на колене и зари глава в ръце. Генералният секретар коленичи до нея, преди съпругът й да успее да реагира, и сложи главата й на рамото си. Миг по-късно той й помогна да се изправи на крака и нежно я предаде на съпруга й, капитан от Съветската армия, чието лице представляваше каменна маска на яростта.
„Боже милостиви — помисли си Толанд. — Не биха могли да направят по-добра постановка дори ако Айзенщайн беше режисьор.“
„Мръсно, коравосърдечно копеле“, помисли си Сергетов. Той стоеше заедно с останалите членове на Политбюро в редица вляво от ковчезите. Гледаше напред, но извъртайки очи, можеше да види телевизионните камери, които записваха церемонията. Организацията беше толкова добра, че телевизионните журналисти ги бяха уверили, че целият свят ще гледа. Това беше предпоследният етап от маскировката. Войниците от представителния гвардейски полк на Червената армия, смесени с пионерчетата от Московската пионерска организация, за да отдадат последна почит на загиналите деца. Плачещите цигулки. „Какъв маскарад! — мислеше Сергетов. — Вижте колко сме добри със семействата на онези, които собственоръчно избихме!“ По време на тридесет и петте си години работа в партията, той беше станал свидетел на много лъжи, но нито една от тях не се доближаваше дори отчасти до това, което ставаше в момента. Той самият беше изричал повече от достатъчно лъжи, но никога толкова големи като тази. „Добре, че не ядох нищо днес“ — помисли си той.
Очите му се спряха върху восъчнобледото лице на едно от децата. Той си спомни как изглеждаха лицата на неговите вече пораснали деца по време на сън. Сергетов често се беше връщал късно от работа и с влизането си у дома се беше промъквал на пръсти в спалнята на децата, за да види спокойните им лица, оставайки достатъчно дълго в стаята им, за да се увери, че дишат нормално, вслушвайки се за подсмърчане или за бълнувания. Колко често си беше повтарял, че и той, и Партията работеха за тяхното бъдеще? Очите му сякаш казваха на детето в най-близкия до него ковчег: „Вие вече никога няма да настинете, милички. Вече никога няма да можете да сънувате. Ето как партията се погрижи за вашето бъдеще.“ Очите му се изпълниха със сълзи и той се намрази за това. Другарите му щяха да си помислят, че и този изблик на емоции е част от представлението. Сергетов искаше да се огледа, за да види какво мислеха колегите му от Политбюро за извършеното от самите тях. Той се зачуди какво ли мислеха сега за мисията си хората от КГБ, които бяха поставили бомбата. Ако все още бяха живи. Толкова лесно беше да бъдат качени на някой самолет, който по-късно да се разбие някъде, така че дори и наказателният взвод да не разбере за съществуването им. Сергетов беше сигурен, че досега всички документи за организирането на бомбения атентат бяха вече унищожени, а повече от половината от тридесетината мъже, които знаеха истината, стояха наредени в редица до него. За миг му се прииска да беше влязъл в сградата пет минути по-рано. По-добре щеше да бъде, ако беше мъртъв, вместо да се облагодетелства от такова безчестие… но той знаеше, че това нямаше да помогне по никакъв начин, а само щеше да му отреди още по-голяма роля в този брутален фарс.
— Другари! Пред нас са невинните деца на нашата нация — започна Генсекът с бавен, тих глас, като с това улесни работата на Толанд по превода. Шефът на разузнаването на CINCLANT седеше до Боб. — Убити от адската машина на държавния тероризъм. Убити от една нация, която на два пъти се изправя срещу нашето Отечество с нечовешки мечти за завоевания и убийства. Пред нас са трудолюбивите, смирени труженици на нашата партия, които не искаха нищо друго, освен да служат на държавата. Пред нас са мъченици, отдали живота си в името на сигурността на Съветския съюз. Пред нас са мъченици на агресията на фашистите.
— Другари, пред семействата на тези невинни деца и пред семействата на тези трима доблестни мъже обещавам, че тяхната гибел няма да остане неотмъстена. Обещавам, че за това жестоко престъпление ще бъде раздадена справедливост…