Майорът изобщо не видя набиращото скорост пежо. Автомобилът не се движеше бързо, а само с двадесет и пет километра в час, но това се оказа достатъчно. Дясната броня закачи бедрото на офицера, завъртя го и го отхвърли в един стълб за улично осветление. Майорът изгуби съзнание, без да разбере какво се беше случило, което се оказа добре дошло за него, защото краката му бяха останали на платното и задната гума на пежото премина през двете му колена. Раната на главата му беше внушителна. Ударът беше прекъснал голяма артерия и кръвта шуртеше върху тротоара, докато офицерът лежеше неподвижно по очи. Колата спря веднага и шофьорът й изскочи, за да види какво беше станало. Някакво дете, което никога не беше виждало толкова много кръв, изпищя, а един пощальон изтича до ъгъла, за да извика полицая, който регулираше движението, докато друг мъж влезе в един магазин, за да се обади за линейка.
Шофьорът на таксито използва създаденото задръстване, за да излезе от колата и да се приближи до местопроизшествието. Той се опита да погледне отблизо, но половин дузина мъже вече се бяха надвесили над тялото.
— Мъртъв е — каза един от тях. Лицето на мъжа беше толкова бледо, че едва ли някой можеше да се усъмни в подобно заключение. Майорът беше изпаднал в шок. Водачката на пежото плачеше и едва успяваше да си поеме дъх. Тя се опитваше да разказва на всички, че мъжът беше изскочил внезапно пред автомобила й, без да й остави време да реагира, но говореше на френски и никой не я разбираше.
Шофьорът на таксито успя да се промъкне през насъбралата се тълпа и вече беше толкова близо до тялото, че можеше да го докосне с ръка. Трябваше да вземе плика… но тогава се появи полицаят.
— Всички да се отдръпнат! — нареди ченгето, припомняйки си какво го бяха учили в полицейското училище. Първо трябваше да овладее положението. Освен това не трябваше да премества тялото. Раната беше на главата, но беше възможно да има и нараняване на шията, а в такива случаи телата трябваше да бъдат местени само от експерти. Един от зяпачите извика, че се е обадил за линейка. Полицаят кимна рязко в отговор и мислено се помоли линейката да дойде скоро. Той имаше много по-голям опит в писането на рапорти за катастрофи, отколкото в наблюдаването на безжизнени — или мъртви? — мъже, чиято кръв тече по тротоара. Миг по-късно той с облекчение видя един полицейски лейтенант да си пробива път към него.
— Линейка?
— На път е, господин лейтенант. Аз съм Гюнтер Дитер от регулировчиците. Постът ми е малко по-надолу по улицата.
— Кой караше колата? — попита лейтенантът.
Французойката се приближи и започна да разказва за инцидента на френски. Един пешеходец, който беше видял цялата случка я прекъсна.
— Този човек стъпи на платното без да се оглежда. Дамата нямаше възможност да спре. Аз съм банкер и излязох от пощата веднага след пострадалия. Той се опита да пресече улицата на погрешно място и стъпи на платното без да се оглежда. — Банкерът подаде визитната си картичка на лейтенанта.
— Благодаря ви, доктор Мюлер. Имате ли нещо против да дадете официални показания?
— Разбира се, че не. Мога веднага да дойда в участъка с вас, ако желаете.
— Добре. — Лейтенантът рядко имаше толкова ясни случаи.
Шофьорът на таксито стоеше до насъбралите се зяпачи. Той беше опитен оперативен работник от КГБ и неведнъж беше виждал нещата да се объркват, но това, което ставаше сега беше… абсурдно. Във всяка операция имаше нещо непредвидено, което можеше да я провали и твърде често това беше нещо съвсем просто и дори глупаво. Животът на този горд командос от силите със специално предназначение беше отнет от седяща в кола французойка на средна възраст! Защо не се беше огледал преди да пресече улицата? „Трябваше да пренебрегна заповедите и да накарам някой друг да вземе плика. Каква ти сигурност!“ — изруга мислено той без да променя изражението на лицето си. Заповедите от Центъра в Москва гласяха: минимална намеса на личния състав. Мъжът се върна в таксито си, чудейки се как щеше да обясни издънката на шефовете си. Грешките никога не ставаха по вина на Центъра.
Малко след това пристигна и линейката. Сержантът претърси джобовете на жертвата и извади портфейла на майора. Пострадалият беше някой си Зигфрид Баум от област Алтона на Хамбург. „Страхотно — помисли си лейтенантът. — Евреин.“ Водачката на автомобила беше французойка. Той реши, че ще трябва да отиде до болницата с жертвата. Налице беше „международно“ произшествие, следователно щеше да му се наложи да попълва повече формуляри от обикновено. На лейтенанта му се прииска да си беше останал в гостилницата от другата страна на улицата и да си беше доизпил следобедната бира. Толкова за всеотдайното изпълнение на дълга. Освен това него го тревожеше и възможността да бъде мобилизиран…