Екипът на линейката работеше бързо. Вратът на жертвата беше в тилна яка, а една твърда подложка беше поставена под тялото, преди да го сложат върху носилката. Счупените долни крайници бяха обездвижени с картонени шини. Санитарят огледа краката на пострадалия. И двете колена бяха премазани лошо. Цялата процедура продължи шест минути по часовника на лейтенанта и той се качи в линейката, като остави трима полицаи да се погрижат за останалите подробности и да разчистят местопроизшествието.
— Зле ли е?
— Вероятно има фрактура на черепа. Загубил е много кръв. Какво се е случило?
— Решил да пресече, без да се огледа.
— Идиот — заяви санитарят. — И без него си имаме достатъчно работа.
— Ще оживее ли?
— Зависи от раната на главата. — Санитарят сви рамене. — Хирурзите ще се заемат с него най-късно до един час. Знаете ли името му? Ще ми трябва при попълването на формулярите.
— Баум, Зигфрид. „Кайзерщрасе“ 17, област Алтона, Хамбург.
— Е, след четири минути ще бъде в болницата. — Санитарят премери пулса на ранения и си направи някаква бележка. — Не ми прилича на евреин.
— Внимавайте с тези приказки — предупреди го лейтенантът.
— Жена ми е еврейка. Кръвното му налягане спада бързо. — Санитарят се зачуди дали да не започне преливане на кръв, но реши, че не е необходимо. По-добре щеше да бъде да остави хирурзите да вземат решения.
— Ханс, обади ли се в болницата?
— Да, те знаят какво да очакват — отвърна шофьорът. — Зиглер ли е дежурен днес?
— Надявам се да е той.
Шофьорът взе рязко някакъв завой и след минута спря мерцедеса и даде на заден към вратата на спешно отделение. Един доктор и двама санитари вече чакаха пред входа.
Германските болници са много добре организирани заведения. Само за десет минути в гърлото на ранения беше поставена тръба за изкуствено дишане, за да бъде предпазена трахеята му, бяха му вкарани венозни игли за преливане на кръв от група 0-положителна и глюкоза и беше закаран до неврохирургическото отделение за незабавна операция, която щеше да бъде извършена от професор Антон Зиглер. Лейтенантът трябваше да остане в регистратурата.
— Кой е този? — попита младият лекар. Полицаят му каза.
— Германец ли е?
— Защо, да не би да ви се струва странно?
— Ами, когато от линейката се обадиха и казаха, че вие също ще дойдете с тях, аз предположих, че това е, как да го кажа, чувствителен случай, и че може би раненият е чужденец.
— Колата беше шофирана от французойка.
— А, това обяснява всичко. Аз пък си помислих, че раненият е чужденецът.
— Защо?
— Заради зъбната му картина. Забелязах, когато му слагах дихателната тръба. Той има няколко развалени зъба, които са били пломбирани с неръждаема стомана. Работа на некадърник.
— Може първоначално да е живял в Източната зона — предположи лейтенантът.
Регистраторът изсумтя.
— Никой германец не може да свърши толкова лоша работа! Всеки дърводелец би се справил по-добре. — Докторът попълни набързо формуляра за хоспитализация.
— Какво се опитвате да ми кажете?
— Странно е, че пломбите му са толкова лоши. Той е здрав човек. Облечен е добре. Евреин е. Само че пломбите му са много лоши. — Докторът седна на мястото си. — Ние, разбира се, се срещаме ежедневно с много странни неща.
— Къде са личните му вещи? — Лейтенантът си беше любопитен по рождение, което беше и една от причините да постъпи на работа в полицията след службата си в Бундесвера. Докторът го заведе до една стая, в която бяха прибрани личните вещи на пострадалия със съответния опис.
Дрехите бяха сгънати внимателно, като ризата и якето бяха отделени, за да не може кръвта по тях да изцапа останалите дрехи. Встрани бяха сложени малко джобни пари, връзка ключове и голям плик, които тепърва трябваше да бъдат описани. Един санитар попълваше формуляр с пълното описание на всеки един предмет, който беше намерен у ранения при постъпването му в болницата.