— Добре, да му помахаме за довиждане. — Пилотът завъртя лоста за управление наляво и придвижи самолета точно над кораба и леко разклати крила, докато преминаваше отгоре. Двамата мъже на мостика помахаха в отговор. Летците не забелязаха двамата души, които ги държаха на мушка с ръчни ракети земя-въздух. — Късмет, приятел. Може да ти потрябва.
— Новата им схема на боядисване ще затрудни визуалното откриване, другарю генерал — каза тихо офицерът по противовъздушната отбрана. — Не видях прикрепени ракети въздух-земя.
— Това ще се промени много бързо. Веднага след излизането на флота ни в открито море те ще натоварят самолетите си с такива ракети. Освен това, ако успеят да ни идентифицират като врагове, колко далеч можем да стигнем, преди да повикат още самолети или да се върнат в базата си за превъоръжаване. — Генералът наблюдаваше отдалечаващия се самолет. По време на краткия разговор по радиото сърцето му беше слязло в петите, но сега вече се беше успокоил. Андреев отиде до откритото пространство на мостика, където беше застанал Херов. Единствено на корабните офицери бяха раздадени маскировъчни униформи, наподобяващи американските.
— Поздравявам ви за лингвиста ви. Предполагам, че говореше на английски?
Сега, когато опасността беше отминала, Андреев си позволи да се разсмее.
— Така ми беше казано. Флотът поиска човек с неговите умения. Той е офицер от разузнаването и е служил в Съединените щати.
— Във всеки случай, справи се блестящо. Сега можем да се приближим до целта си безпроблемно — каза Херов, като употреби последната дума в относителния й смисъл.
— Хубаво ще бъде отново да усетя твърда земя под краката си, другарю капитан. — На генерала не му харесваше, че се намираше на такава голяма и незащитена цел, и той нямаше да се почувства в безопасност, докато не стъпеше на сушата. Пехотинците поне имаха автомат, с който можеха да се защитят, окоп, в който да се скрият, и два крака, с които винаги можеха да избягат. На кораба всичко това го нямаше. Корабът представляваше една голяма цел, а този специално беше съвсем беззащитен. Генералът си помисли колко удивително беше, че нещо можеше да му се стори по-лошо от борда на транспортен самолет. Но в самолета човек поне имаше парашут. Андреев не си правеше никакви илюзии относно възможността да успее да доплува до сушата.
— Ето още един — каза главният мастър-сержант.
Вече ставаше почти отегчително. Полковникът не си спомняше Съветите някога да са имали повече от шест разузнавателни фотографски спътника в орбита. Сега обаче имаха десет, плюс още десет други за събиране на електронна разузнавателна информация. Някои от тях бяха изстреляни от космодрума Байконур, намиращ се до град Ленинск в Казахската ССР, а други от Плесецк в Северна Русия.
— Този е от тип F, ракета-носител, полковник. Времето на изгаряне не съвпада с това на тип А — каза сержантът, вдигайки поглед от часовника си.
Тази руска ракета-носител беше разработена на базата на старата междуконтинентална балистична ракета SS-9 и изпълняваше само две функции — изстрелване на радарни спътници за морско разузнаване, наречени RORSAT, които осъществяваха наблюдение на кораби в открито море, и да извежда в орбита съветската система за противоспътникова борба. Американците наблюдаваха изстрелваният посредством изведен наскоро в орбита техен разузнавателен спътник KH-11, който минаваше над централната част на СССР Полковникът вдигна телефона, осигуряващ му връзка с Чейени маунтийн.
„Сега би трябвало да съм в леглото и да спя — помисли си Морис. — Трябва да си събирам часовете сън и да ги разменям за време, когато нямам такова.“ Само че на него му се спеше твърде много.
„Фарис“ правеше осмици във водата край устието на река Делауеър. На тридесет мили северно от него, край кейовете на Филаделфия, Честър и Камден стояха корабите на Националния запасен отбранителен флот, които в продължение на години бяха държани в готовност за отплаване. Трюмовете им се пълнеха с танкове, оръдия и сандъци с боеприпаси. Неговият радар за въздушен поиск показваше множество военни транспортни самолети, излитащи от базата на ВВС в Дувър. Огромните самолети на Военновъздушното транспортно командване (MAC) можеха да закарат войските чак до Германия, където те щяха да получат предварително доставената там екипировка, но когато свършеха мунициите си, новите доставки трябваше да бъдат прекарвани както винаги — с грозни, дебели, бавни търговски кораби, които представляваха цели за противника. Търговските кораби може би не бяха толкова бавни, колкото преди години, и може би бяха по-големи от своите предшественици, но пък броят им беше намалял. По време на кариерата на Морис броят на корабите в американския търговски флот беше спаднал рязко и беше изместен от финансираните от федералното правителство бойни кораби. Сега всяка подводница можеше да потопи един кораб и да получи привилегии, по време на Втората световна война са се давали за потапянето на четири или пет плавателни съда.