Екипажите на търговските кораби бяха другият проблем. По традиция матросите от ВМФ се отнасяха презрително към търговските екипажи — във ВМФ имаше поговорка, че капитаните на бойни кораби трябвало да избягват търговските съдове, защото на някой търговец можело да му се прииска да си направи кефа, като ги таранира тъй като средната възраст на тези екипажи беше около петдесет години, или два пъти по-висока от средната възраст на който и да било американски военен кораб. Морис се чудеше как ли щеше да се отрази стресът на бойните действия върху тези дядовци. Те бяха добре платени и заплатите на някои от старшите моряци в търговския флот бяха равни на неговата, но нямаше ли тези заплати, осигурени с подкрепата на профсъюзите, да изгубят стойността си пред заплахата от ракети и торпеда? Трябваше да се отърси от тези мисли. Тези възрастни хора, чиито деца учеха в гимназии и колежи, бяха неговото стадо. Той беше техният овчар, а някъде под сивата повърхност на Атлантическия океан се спотайваха вълците, от които той трябваше да пази стадото си.
Стадото изобщо не беше голямо. Той беше видял статистиката само преди една година: общият брой на плаващите под американски флаг частни търговски кораби беше 170, със средна водоизместимост осемнадесет хиляди тона. От тях само 103 извършваха рутинни търговски курсове отвъд океана. Националният запасен отбранителен флот се състоеше само от 172 товарни кораба. Да се нарече това положение срамно, беше все едно да се опише групово изнасилване като леко социално отклонение.
Съединените щати не можеха да си позволят да загубят нито един от тези кораби.
Морис отиде до радарния екран на мостика и погледна надолу в гумения протектор, за да види излитащите от Дувър самолети. Вътрешността на всяка точка на радара съдържаше от триста до петстотин души. Какво щеше да се случи, ако им свършеха боеприпасите?
— Още един търговец, капитане. — Дежурният по кораб посочи към някаква точка на хоризонта. Холандски контейнеровоз. Предполагам, че идва, за да товари военна екипировка.
Морис изсумтя.
— Нуждаем се от цялата помощ, която можем да получим.
— Сигурно е, сър — каза полковникът. — Това е съветска „птичка“ за противоспътникова борба и се намира на седемдесет и три морски мили зад нашия спътник.
Полковникът беше заповядал американският спътник да бъде обърнат в пространството и да насочи камерите си към новия си компаньон. Светлината не беше много добра, но формата на съветския сателит убиец не можеше да бъде сбъркана: цилиндър с дължина почти сто фута, в единия край на който имаше ракетен двигател, а в другия антена за търсене.
— Какво препоръчвате, полковник?
— Сър, искам да ми бъдат дадени неограничени пълномощия да премествам „птичките“ си, както сметна за необходимо. Веднага щом нещо с изрисувана върху него червена звезда се приближи на петдесет мили от нашите спътници, аз ще извърша серия от делта-V маневри, за да попреча на прехващането.
— Това ще ти струва много гориво, синко — предупреди го CINCNORAD.
— Ние имаме бинарно решение, генерале. — Полковникът отговаряше като истински математик. — Първата ни възможност е да маневрираме и да рискуваме загуба на гориво. Втората ни възможност е да не маневрираме и да рискуваме унищожаването на спътниците ни. Ако руснаците се приближат на петдесет мили, ще могат да извършат прехващане и да отстранят нашата „птичка“ само за пет минути. Може би дори и по-бързо. Пет минути е най-доброто им постижение, което сме виждали със собствените си очи. Това е препоръката ми, сър. — Полковникът имаше докторска степен по математика от Университета на Илинойс, въпреки че не там се беше научил да притиска генералите в ъгъла.
— Добре. Решението трябва да бъде взето от Вашингтон, но ще изпратя препоръката с моето одобрение.