— Господин адмирал, току-що получихме тревожен рапорт от Баренцово море. — Толанд прочете телеграмата от CINCLANTFLT.
— Още колко подводници могат да пуснат срещу нас сега?
— Може би около тридесет допълнителни лодки, сър.
— Тридесет? — Бейкър изобщо не харесваше новините, които получаваше през последната седмица, но тази беше особено лоша.
Бойната група на самолетоносача „Нимиц“ сега включваше самолетоносача „Саратога“ и френския авионосец „Фох“ и ескортираше морска амфибийна единица (MAU), която трябваше да подсили сухоземните сили в Исландия. До целта им оставаха три дни път. Ако войната започнеше, преди да стигнат до местоназначението си, мисията им щеше да бъде да осигурят поддръжка на плана за бариерна защита G-I-UK, като обезопасят твърде важната океанска връзка между Гренландия, Исландия и Обединеното кралство. 21-ва авионосна група със специално предназначение беше мощна бойна единица. Но дали мощта й щеше да бъде достатъчна? Доктрината изискваше група от четири самолетоносача да се бие и да оцелее на това място, но флотът все още не беше събран напълно. Толанд получаваше сведения за трескава дипломатическа дейност, целяща предотвратяването на предстоящата война. Как ли щяха да реагират Съветите, ако в Норвежко море се появяха четири или повече самолетоносача? Изглеждаше като че ли никой във Вашингтон не искаше да разбере това, но Толанд се чудеше дали това изобщо щеше да има някакво значение. Само преди дванадесет часа Исландия беше одобрила подкрепленията, които авионосците ескортираха в момента, и те трябваше да стигнат до този преден пост на НАТО възможно най-бързо.
Маккафърти се намираше на тридесет мили северно от входа на фиорда Кола. След напрегнатия шестнадесетчасов бяг от нос Святов екипажът беше относително щастлив, че подводницата беше на това място. Въпреки че Баренцово море гъмжеше от кораби за противолодъчна борба, веднага след предаването на доклада си „Чикаго“ се беше отдръпнала от входа към Бяло море от страх, че присъствието й там може да предизвика голям международен скандал. На петдесет мили от американската подводница трябваше да има други две американски подводни лодки, както и една британска и една норвежка дизелови подводници. Операторите в хидролокаторната станция не можеха да чуят нито една от тях, въпреки че засякоха квартет от четири фрегати от клас „Гриша“, които активно облъчваха с радарите си нещо на югоизток. Натовските подводници в района имаха задачата само да наблюдават. За тях това беше почти идеалната мисия, защото им се налагаше само да пълзят бавно напред, като избягват контактите с корабите, които можеха да открият от много голямо разстояние.
Сега вече нищо не можеше да бъде скрито. Маккафърти нито за миг не си беше помислял да скрие от екипажа си значението на онова, което бяха научили за руските бумъри. На подводниците нищо не оставаше в тайна твърде дълго. По всичко личеше, че щеше да има война. Политиците във Вашингтон и стратезите в Норфолк и където и да било другаде можеше да се съмняват колкото си искаха, но тук, на предната линия, офицерите и матросите на борда на „Чикаго“ обсъждаха начина, по който Съветите използваха корабите си и достигаха само до едно заключение. Торпедните апарати на „Чикаго“ бяха заредени с торпеда MK-48 и ракети „Харпун“. Вертикалните торпедни апарати на подводницата, разположени в предната част на корпуса, съдържаха дванадесет ракети „Томахоук“, три ракети с ядрени бойни глави за удар по наземни цели и девет конвенционални модификации за противокорабна борба. Когато някоя машина на борда покажеше и най-малкия признак на повреда, един техник моментално я разглобяваше на части и я поправяше. Маккафърти беше доволен и в голяма степен изненадан от екипажа си. Матросите бяха толкова млади — средната възраст на подводницата му беше двадесет и две години — а толкова бързо се бяха адаптирали към ситуацията.
Той стоеше в хидролокаторната станция, която беше разположена отпред и вдясно от командния център. На няколко метра от него една масивна компютърна система отсяваше лавината от звуци във водата и анализираше индивидуалните честотни вълни, за които се знаеше от опит, че формират акустичния подпис на съветските подводници. Сигналите биваха извеждани върху така наречения водопаден екран — едноцветна жълта завеса, чиито по-ярки линии показваха пеленга към източника на звук, който можеше да представлява интерес. Четири линии показваха четирите съветски фрегати, а излъчването от техните хидролокатори беше маркирано с офсетни точки. Маккафърти се зачуди какво ли търсеха фрегатите? Интересът му беше чисто академичен. Руските кораби не облъчваха неговата подводница, но човек винаги можеше да научи нещо от начина, по който врагът си вършеше работата. Група офицери в командния център чертаеха движенията на съветските патрулни кораби, като внимателно отбелязваха моделите на техните формации и ловните им техники, за да може по-късно да ги сравнят с оценките на разузнаването.