Стори ми се, че лицата… не, по-лошо, самите мозъци на тези хора внезапно се бяха превърнали в плакати, върху които бяха изписани лозунгите им.
Не ме разбирайте криво. Просто никога не съм се замислял достатъчно за младежите, които изпитват насъщна потребност да ударят право в корема Бога на съществуващия ред. Много лошо е, че като остаряват и затлъстяват, повечето хора престават да се интересуват от подобни неща. А управляващата върхушка нерядко е нетърпимо самодоволна, ограничена и глупава. Ръцете й, които непрестанно кърши, за да изтъкне своето благочестие, твърде често са изцапани с кръв.
И още… Има нещо, което ще отличава нашето време от бъдещите тъмни времена. Ще има да се самозалъгваме, докато не се пръкне една нова и вероятно още по-страшна управляваща върхушка, която обаче е способна да възстанови реда, мечтания от всички нас ред. Ние знаем, че свободата е прекрасна, докато не се изроди в свобода да нахълтваш в чуждите жилища, да грабиш, да използваш насилие, да унижаваш любимите хора. И тогава ще бъде посрещнат възторжено всеки, който пристигне на бял кон и обещае, че ще преобрази и промени живота. Самите вие ще му връчите сабята и камшика.
Ето защо най-сигурната гаранция си остава да пазим онова, което вече притежаваме, макар че то изисква от нас чувство за отговорност. Нима не е така? Не трябва да обръщаме гръб на това, което ни е формирало за сметка на нещо чуждо и непознато. Поне не на всяка цена. Може би сега не го осъзнаваме достатъчно, но сто на сто ще го разберем по-късно. И ако упорито се трудим, упорито мислим, ако проявим нюх и добра воля, ще докажем това.
Недейте да повтаряте нашата грешка и да смятате, че злобни и наплашени теоретици могат да направят живота ви по-добър. С един замах те ще ви лишат от цялото ви богатство, от добития с мъки жизнен опит. Не слушайте сладкодумните догматици. Техният предел са реформистките движения, които са постигнали нещо преди две поколения или преди две столетия. Няма защо да се предоверяваме на студентите второкурсници, които твърдят, че имат готов отговор на всички социални проблеми, над които са измъчвали мозъците си и са разбивали сърцата си хора като Хамурапи, Моисей, Конфуций, Аристотел, Платон, Марк Аврелий, Тома Аквински, Хобс, Лок, Волтер, Джеферсън, Линкълн и хиляди други.
Но стига толкова. Аз не съм интелектуалец, само се опитвам да мисля самостоятелно. Тежко ми е, когато гледам как изпълнени с добри намерения хора се използват като оръдие в ръцете на малцината, чиято цел е да хвърлят прах в очите ни и да ни измамят.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Чак им секна дъхът от възмущение. Гърленият звук на въздишката бързо се превърна в ръмжене. Най-близко стоящият мъж прекрачи към нас. Барни размаха знамето.
— Почакайте! — викна той. Гръмовният му бас покри всички останали звуци. — Примирие! Нека да преговаряме! Доведете вашия ръководител!
— Няма за какво да говорим, убиецо! — запищя пъпчива девойка и замахна към мен с плаката си. С крайчеца на окото си успях да видя: „Мир и братство“. По-нататък не можах да прочета — бях твърде зает да пазя черепа си от удари. Някой започна да скандира лозунг и останалите го подхванаха: „Долу Диотреф, долу Диотреф, долу Диотреф…“
Обзе ме тревога. Макар че Диотреф само се споменава в третото съборно послание на Йоан Богослов, съвременните йоанити го бяха превърнали в символ на църквите, опълчили се срещу тяхното движение. Безспорно, посветените и адептите им подразбираха под това име и някои други неща. Невярващите, т.е. просто размирниците (а такива бяха повечето от йоанитите), не си даваха труда да вникват в религиозните тънкости. За тях Диотреф се бе превърнал в нарицателно име на омразната им светска власт или на когото и да било, който им препречваше пътя. Този призив неведнъж хипнотизираше тълпата и я довеждаше до разрушителна дива ярост. Пазейки очите си от ноктите на девойката, аз й отнех плаката. Извадих фенерчето си, но внезапно всичко се промени. Зазвуча камбана, някой извика. В ниските тонове и на камбаната, и на вика прозвуча нещо, което преодоля растящата врява.
— Мир! Пазете любовта в сърцата си, деца мои. Успокойте се, защото сред нас е самият светец!
Нападателите се отдръпнаха назад, кръгът около нас се разшири. Хората започнаха да падат на колене. Над тълпата се понесе още по-силен стон, почти хлип, шумът стихна, смени го тишина. Вдигнах очи и забелязах, че към нас се приближава свещеникът.
Вървеше с камбаната в ръка, а над главата му се носеше Т-образният кръст4, който преди стоеше зад олтара, тъй че заедно с него шестваше самият Христос, прикован към кръста на Тайната. През ума ми мина нелепата мисъл, че в това няма нищо страшно, само дето другите църкви биха го нарекли кощунство: да придадат такава форма на главния символ на вярата и да му подействат с антигравитационно заклинание, сякаш е някаква си метла. Общо взето обаче, спектакълът беше внушителен, като че ли бе олицетворение на целия гностицизъм.
4
Този кръст е бил оръдие на смъртта в Древния Рим и се различава от класическото християнско разпятие като религиозен символ. Бел.прев.