Кимнах и закрачих по постлания с плочки двор. Около катедралата бяха издигнати допълнителни постройки и където не бяха долепени, между тях бяха изградени стени, като оставаха само три прохода. Вратите между тях бяха затворени с тел. Жилищните, административните и складовите сгради изглеждаха еднакво. Или по-точно еднообразно. Тук-там се забелязваха бавно придвижващи се нанякъде хора. Мъжете и жените не се различаваха — с еднакви раса и със спуснати върху лицата качулки. Спомних си, че йоанитите никога не бяха замесвани в любовни скандали. И това при положение, че не се отказваха нито от секса, нито от безбрачието. Е, добре, да приемем, че монасите и монахините им бяха посветени. Йоанизмът беше надминал баптизма25 и бе оставил далече назад обичайните ритуални церемонии и елементарната смяна на името. Всичко около приемането на ново духовно име бе сложно, но все пак предишното име си оставаше и се използваше при контактите със светските власти. Години наред посветените умъртвяваха плътта си, дисциплинираха духа си, занимаваха мозъците си с нещо, което техните свещени книги наричаха Божествено откровение, а невярващите — претенциозни глупости. Вярващите от другите църкви често смятаха това „откровение“ за прикрито дяволопоклоничество…
Да вървят по дяволите, помислих си аз. Необходимо е да се концентрирам върху онова, което съм намислил и което съм длъжен да направя. Няма съмнение, че ако се наложи, тези тихи, унили фигури в раса ще действат бързо и енергично. Невъзможно е да се отрече потискащото впечатление, което катедралата правеше отблизо. А носещото се отвътре песнопение навяваше мисълта, че сградата изпълва цялата нощ. Вълчите ми инстинкти започваха да отказват и по-добре, защото всичко наоколо ме плашеше до смърт. Студени ручейчета се стичаха по тялото ми. Кожата ми се покри с разяждаща пот. Целият свят сякаш беше нереален, обвит с мъгла, безжалостната мелодия нямаше край.
Валерия обаче си оставаше в Ада. Спрях там, където неясната подскачаща светлина беше най-силна, и прочетох брошурката. Учтиво ме поздравяваха с „добре дошъл“ и изреждаха правилата, които ми каза пазачът. На гърба на корицата беше начертан план на базиликата на главното здание. Схема на другите помещения не бе дадена. Личеше, че на всички етажи и от северната, и от южната страна се намират множество помещения. Сигурно ги има и в кулата, и дори в купола. Не беше тайна, че под катедралата се намират обширни подземия. Там се извършваха обредите им, поне някои от тях. Какво друго знаех? Нищо. Колкото по-висока степен има посветеният, толкова повече тайни знае. Само адептите имат достъп до най-секретните хранилища и единствено те са наясно какво става там. Качих се по стъпалата. Огромните врати бяха разтворени, от двете им страни стърчеше по един едър монах. Те стояха неподвижно, само очите им изпитателно ме огледаха от главата до петите.
Дългият, с нисък таван и стерилно чист, вестибюл беше съвсем празен, ако не се смята купелът със светена вода. Нямаше нищо друго — нито крещяща, набиваща се в очи дъска за обявления, нито съобщения за енориашите, нито рисунки на учениците от неделното училище. Посред вестибюла една монахиня ми посочи водещия наляво коридор, а друга до нея красноречиво местеше погледа си последователно от мен към кутията с надпис „Дарения“, докато не пуснах няколко долара. Във въздуха витаеше нещо странно — не само пеенето, ароматът на тамян и втренчените погледи на йоанитите, но и нещо неуловимо, някакви сили, от които мускулите ми неволно се напрегнаха.
Влязох в страничната капела, оградена с въжета. Там имаше няколко реда пейки, очевидно предназначени за посетители. Бях самичък. Постоях една минута, за да се огледам — помещението бе огромно и правеше потресаващо впечатление. Седнах. Изгубих още няколко минути, за да осмисля обстановката, но претърпях пълен провал.
Ефектът надхвърляше представите на здравия разум. Геометрията на голите бели стени, на колоните и свода просто нямаше равна на себе си. Човек сякаш се оказваше в пещера, която непрекъснато те всмуква. И в наситения полумрак господстваха Божието око над олтара и Мандала над балкона, където пееше хорът. Но и те изглеждаха нереално, сякаш се намираха по-далече и от луната, а редките свещи в катедралата блещукаха като звездички. Всичко — пропорциите, извивките, пресечните точки — създаваше впечатлението, че човек се е озовал в безкраен лабиринт. Преди ми се струваше, че мяркам някъде в залата фигурите на неколцина прислужници, сега и те като че ли се стопиха. Може и да бяха обикновени енориаши, кой знае. Във всеки случай църквата на йоанитите нарочно унижаваше паството си.
25
Баптистите протестанти разглеждат кръщението не като средство за спасение, а като обред, който демонстрира религиозната убеденост, и изискват приемането на ново име да се извърши в зряла, а не в детска възраст. Бел.прев.