Пред олтара стоеше свещеник, а до него — двама прислужници. Белите им мантии ме караха да мисля, че и те са посветени. От толкова далече ми изглеждаха съвсем мънички. Но кой знае защо, свещеникът не ми изглеждаше така. Имаше дълга бяла брада и беше облечен в синьо-черно расо. Значи — адепт. Изправен в целия си висок ръст, той беше замръзнал с разперени ръце… Стана ми страшно. Аз се боях от него, а той може би се молеше… Кадилниците се люлееха, задъхвах се от дима им. Хорът непрекъснато извиваше мелодията — ту монотонна, ту пронизителна. Никога през живота си не съм изпитвал такъв страх.
Отместих очи и си наложих да се огледам внимателно. Така, сякаш това е неприятелска крепост, в която трябва да проникна. Каквото и да ставаше с мен в момента, не се ли криеха тук виновниците за онова, което сполетя моята мъничка дъщеря? При мисълта за Валерия в мен изведнъж се пробуди гняв, който стана толкова силен, че смелостта ми се върна. Тук магьосническото зрение не ми помагаше — сигурно са взели мерки срещу подобни номера. Оставаше нормалното зрение. Очите ми постепенно привикваха с полумрака. Не само зрението — всичките ми сетива бяха напрегнати до краен предел.
За онези, които не принадлежаха към йоанитската църква, беше определено място, колкото се може по-далеч от олтара, най-накрая от лявата му страна. Тъй че надясно от мен до самия кораб се точеха пейки. Отляво, покрай северната стена, имаше проход. На балкона над мен хорът гръмовно пееше. Отпред, където редовете пейки прекъсваха, висеше завеса, обсипана с черни звезди, и скриваше по-голямата част от средния кораб.
Помислих си, че нищо от това, което видях, не ми подсказва как да се промъкна там, където ми бе необходимо.
Покрай мен с леки стъпки премина монах, обут със сандали. Над расото му имаше дълъг стихар26 с избродирани кабалистични знаци и символи. На половината път до средния кораб той спря, запали свещ, постави я на стойката редом с други и се просна на пода. Полежа няколко минути, стана, поклони се, отстъпи заднешком седем крачки и се обърна към мен.
Беше облечен, както се обличат хористите. Очевидно току-що са го сменили, а той, вместо веднага да се преоблече, е предпочел първо да се причести. Когато мина покрай мен, аз го последвах. Между стената и пейките имаше свободно място. Балконът на хора хвърляше толкова плътна сянка, че едва забелязах как монахът се вмъкна в една врата зад ъгъла близо до мен.
Озари ме една идея. Седнах, външно напълно спокоен, а всъщност бях напрегнат до крайност. Огледах базиликата от единия до другия и край — никой не ми обръщаше внимание. Свещеникът и прислужниците дори не ме виждаха. Тук всичко така беше проектирано, та нахалните езичници да пречат колкото се може по-малко. Въпреки силното пеене чух стъпките на монаха, но не долових превъртане на ключ в ключалката — значи пътят беше свободен.
Ами по-нататък? Не знаех, пък и не ме беше грижа. Ако ме хванат веднага, ще се направя на глуповат турист. Ще ме наругаят и ще ме изхвърлят. А аз ще се опитам да намеря някакъв друг начин, за да проникна вътре. Ако ме засекат, когато съм влязъл достатъчно навътре — какво пък, готов съм да рискувам.
Почаках още 300 милиона микросекунди, коленичих и се навеждах все по-ниско, докато съвсем не се скрих зад гърба на пейката. Време е! Запълзях бързешком на четири крака към засенчения ъгъл. Изправих се и се огледах. Адептът стоеше застинал в същата поза — приличаше на мрачно привидение. Прислужниците извършваха някакви сложни манипулации със свещените предмети. Хорът пееше. Някакъв човек си отиваше през южната капела, удряйки се в гърдите. Почаках да се отдалечи и хванах дръжката на вратата. Тя предизвика у мен странно усещане. Много бавно я завъртях, вратата изскърца, но нищо не последва. Погледнах вътре и видях една редица бледи сини светлинки.
Влязох.
И се озовах в коридор. На края му имаше завеса, а зад нея — обширно помещение. И то беше празно. Но късметът ми не можеше да продължава много дълго. Завесите бяха три. Зад втората се виеше спираловидна стълба, оттам се чуваха звуците на химн. Зад третата също продължаваше коридор, по-голямата част от който бе заета от закачалки с висящи на тях стихари. Очевидно йоанитът получаваше някъде другаде наставления, идваше тук да облече стихара си и чак тогава се качваше при хора. Като свършваше да пее, се връщаше по същия път. Ако хорът наистина се състоеше от шестотин и един души, пеещите трябваше да се сменят доста често. Може би сега, през нощта, имаше повече свещеници, по-тренирани от ентусиастите миряни, смените не бяха толкова чести. Но при всички случаи по-добре ще е да не се мотая повече тук.