— Кой е?
Светкавично се обърнах. На прага на кабинета си стоеше адептът и се опираше на овчарска гега. Но гласът му звучеше някак зловещо, та не ми се вярваше да му е нужна тояга или изобщо нещо за подпиране. Притесних се — бях забравил за могъществото на маговете. А той бе маг.
— Пришълецо, кой си ти? — притисна ме до стената неговият гръмовен бас.
Облизах пресъхналите си устни с вкус на пясък и хартия.
— Сър… Ваша преосвещенство…
Гетата се вдигна, сочейки ме. На нея бе изобразен главният символ на йоанитите: кука, пресечена с Т-образен кръст. Това не бе просто тояга с някаква си украса, не, това беше вълшебен жезъл.
— От тебе лъха опасност — каза адептът. — Сляп съм, но го усещам. Кажи си името.
Опипах ножа в джоба и фенерчето в пазвата си. Сега тези предмети не ми вършеха работа, но щом пръстите ми ги докоснаха, те сякаш се превърнаха в талисман. Волята и разумът ми отново се събудиха. В главата ми запулсира мисълта: „Върви ми повече, отколкото се надявах. Той сам ме заговори. А аз исках да се възползвам от щастливия случай, ако ми падне. Ето го и него. Този старик е зловещ, но все пак е човек. Каквито и сили да владее, аз го наблюдавам.“
Въпреки това трябваше да се изкашлям един-два пъти, преди да мога да изрека нещо. Както ми се стори, думите ми звучаха сдъвкано и неуверено.
— Моля Негово преосвещенство да ме извини… Вие се появихте толкова неочаквано… Ще бъдете ли така любезен да ми кажете къде е посветеният Мармидон?
Адептът пусна гегата си на земята. Това бе единственото му движение.
Мъртвите му очи се взираха неподвижно в мен. Наистина май по-добре да не беше сляп.
— Каква работа имаш с него?
— Извинете, Ваше преосвещенство, секретна и неотложна работа. Аз… ъ-ъ… не съм обикновен пратеник. Имах намерение да поговоря с посветения Мармидон във връзка с… ъ-ъ… трудностите, възникнали в компанията „Източниците на норните“. Ние от фирмата разбрахме, че това е много по-важно, отколкото отначало ни се струваше.
— Зная. И зная точно кога ще се върне Мармидон. Аз повиках… пратих да узнаят. Достатъчно. Това е камъчето, което може да прекатури колата.
Изпитах нелепото усещане, че говори не на мен, а някому другиму. И защо това е накарало и него да се разтревожи? Не се реших да губя повече време за размисли.
— В такъв случай Негово преосвещенство ще разбере защо толкова бързам и защо не мога да наруша клетвата да не казвам на никого за възложената ми задача. На никого, дори на Негово преосвещенство. При условие, че ми предостави възможността да науча къде е килията на Мармидон.
— Той се е провинил и не живее с братята си. Зле изпълни дълга си и си навлече гнева на Светоносния. Наложена му е епитимия28. Докато над него не бъде извършен обред за пречистване, можеш да не го търсиш. — И неочаквано рязко: — Отговори ми! Откъде дойде? Какво искаш да постигнеш? Защо от тебе просто вони на опасност?
— Аз… не зная — проговорих, запъвайки се.
— Ти не си осветен…
— Виждате ли, Ваше преосвещенство… Ако вие… ако той… Възможно е да има недоразумение. Моята… моите шефове ми заповядаха да вляза в контакт с Мармидон. На входа ми казаха, че мога да го намеря тук, и ми дадоха ключ от вратата.
В тези скромни думи успях да натикам много повече нагли лъжи, отколкото съм се надявал. Великолепно лицемерие! Което предполагаше, че и той е съпричастен. Адептът се смути. Какво следваше да правя по-нататък? Да се учудя.
— Предполагам, че грешката е тяхна.
— Да, естествено, на нисшето духовенство не са казали. Обаче…
Магът се замисли.
— Ако Негово преосвещенство ми каже накъде да вървя и към кого да се обърна, повече няма да го безпокоя.
Той най-сетне взе решение.
— Върви в Секретариата на нощния абат, стая номер 107. Попитай за посветения Хезатоуб. Никой от онези, които сега са там, не разполага с достатъчна информация по делото Матучек. Консултирай се с него.
По делото Матучек?
Измърморих някакви благодарствени думи и едва ли не тичешком се отдалечих. Докато слизах по стълбите, непрекъснато чувствах между плещите си внимателния поглед на слепите му очи. Преди отново да прескоча вратата, позволих си да спра за миг, за да се съвзема.
Знаех, че не разполагам с време. Може би адептът е малко нещо грохнал, но само малко. Едва ли е особено разтревожен от появата ми. Ами ако реши да се поразрови? Тогава може би няма да се задоволи с позвъняване по телефона на брат Хезатоуб. Ако наистина имам някакъв шанс да разбера нещо, трябва да побързам. Но накъде да вървя? Как да вървя? На какво се надявам? Време е да си призная, че моята рискована идея твърде прилича на донкихотовщина. Крайно време е да се махам оттук.
28
Епитимия (гр.) — според християнската църковна традиция — наказание с пост, молитви и пр. Бел.прев.