Насочих фенерчето срещу себе си. Едва след като извърших трансформацията, дочух как Мармидон хленчи. Добре, че нямах много време. Бях вълк и емоциите ми бяха вълчи. Ако имах време, направо щях да му прегриза гърлото. Нейсе… Като сива мълния се стрелнах извън килията.
Тъмнината ми помогна: монасите не ме забелязаха, докато не се изравних с тях. Ето ги — и двамата охранени, единият с тояга, другият с 45-милиметров автоматичен пистолет. Именно между неговите крака се промъкнах. Той се олюля и падна. Другият стовари с трясък тоягата си върху гърба ми. За миг движенията ми се забавиха. Май ми беше счупил някое ребро. Макар и с мъка, аз се втурнах напред. Пистолетът изтрещя и по камъка до мен изплющя куршум. Ако в пълнителя има сребърен патрон, да ме улучат означаваше смърт. Трябва да бягам!
Излетях нагоре по стълбата. Монасите останаха назад, но вече бе вдигната тревога, камбанен звън проряза мелодията на химна. Може би преследвачите ми имаха джобно кълбо — радиотелефон? И то изработен в някое от предприятията на „Източници на норните“? Нахълтах в преддверието на първия етаж. Тук някъде трябваше да има друга врата, но аз не знаех къде. Добре че вълкът може да развие скорост, равна на тази, с която се разпространяват лошите новини. Проврях се през завесата, отделяща ризницата29, където пееше хорът, преди някой от канцеларията, останал нощна смяна, да успее да надникне или да се появи изневиделица сънен монах.
Църквата кипеше. Вратата към страничната капела се разтвори с трясък под тежестта на тялото ми. Погледнах нататък — пеенето продължаваше, но около средния кораб тичаха и викаха хора. В момента двамина затваряха вратата към вестибюла. Нямаше накъде да бягам.
Чух трополене на крака по коридора. Йоанитите не знаеха къде съм се дянал, а някои от тях бяха смутени от внезапната непонятна тревога. Но въпреки това времето ми бе малко, всеки момент някой можеше да надникне тук.
Сетих се как трябва да постъпя. Не зная причината за това недостъпно за вълчия ми мозък озарение. Изглежда, подчинявайки се на инстинкта, натиснах с предната си лапа бутона на фенерчето. Сините светлинки не пречеха на преобразяването и аз се превърнах в човек. Втурнах се обратно в ризницата, грабнах един стихар и го нахлузих през главата си. Стигна почти до петите ми. Нозете ми оставаха боси, но се надявах никой да не го забележи.
За рекордно късо време се изкачих на балкона, където пееше хорът.
Спрях под арката на входа и се огледах, за да преценя ситуацията. Мъжете и жените бяха групирани по гласове. Всички държаха в ръце сборници с химни, няколко от тях имаше и на масата. Оттук олтарът долу и куполът горе изглеждаха потресаващо. Нямах време за губене, взех си един сборник от масата и тържествено се насочих към хора.
Едва ли щях да изляза сух от водата, ако обстановката беше нормална. Но тя беше именно ненормална. Хористите бяха твърде възбудени, вниманието им бе приковано в суматохата, която кипеше долу. Мелодията звучеше неуверено, от време на време прекъсваше. Застанах на края на баритоновата група и отворих сборника на страницата, където беше разтворен и сборникът на съседа ми.
— Хафиус халиат ароура мерилен слиньон — пееше той. Най-добре и аз да издавам същите звуци. Нямаше да ми е лесно, защото ми липсват техните репетиции. Не можех правилно да произнеса повечето от думите и внимавах единствено да не се отклонявам много-много от мелодията.
Съседът ми ме погледна накриво. Той беше едър, дружелюбен на вид свещеник. Вероятно си е помислил, че с такова странно устройство на устната кухина не би трябвало да заставам тук. Дарих го с бледа усмивка.
— Тхатис етелетам тетес абесна русар — пропя съседът ми, като наблягаше на интонацията.
Хванах се за първата дошла ми наум мелодия, подобна на онази, която пееше съседът ми. Вторачих се в книжката и колкото се може по-неясно запях:
В общия хор номерът ми мина, ако не се смята, че пеех една гама по-ниско. Клирикът отвърна поглед. Тъй си и пеехме: той — химна, аз — моята си песен.
Предполагам, че за този час, който прекарах тук, би трябвало повечето грехове да ми бъдат опростени. Реших, че един час е тъкмо времето, което певецът мирянин може да посвети на това занимание, без да предизвика подозрения. Отварях си очите на четири и крадешком, но внимателно следях как върви издирването ми. Огромните размери и обърканата архитектура на катедралата ми помагаха. Бих могъл да се намирам в която и да е точка. Естествено, в търсенето ми беше впрегнато и магьосничество. Но вещерите имаха твърде малко ориентири, разполагаха само с онова, което Мармидон вече бе разказал за мен. Магията, направена ми от една от най-добрите вещици в Гилдията — Джини, ме защитаваше. Като тръгвах от къщи, тя направи всичко, зависещо от нея. Не беше лесно някой да ме проследи, дори онези същества, които най-могъщите адепти можеха да извикат на помощ. Но не биваше да чакам дълго — ако не се измъкна бързо оттук, скоро ще бъда мъртъв. Или ще ми се случи нещо по-лошо от смъртта… А с някаква частица от съзнанието си се радвах: опасността мобилизира силите ми, отчаянието, родено от срещата ми с изчадието на Ада там, в подземията, напълно изчезна. Главното е, че съм жив и ще направя всичко, на което съм способен, ще убия всекиго, който се изпречи между мен и любимите ми същества!