Не мислехме, че тези боклуци ще ни потрябват, но ги имахме подръка и това беше доказателство колко сериозни са намеренията ни. А и да ни потрябват, няма да е веднага. Пък и на Джини й бе необходимо време да опознае тези предмети и дори тя с нейната изострена интуиция трябваше да се позабави, за да разбере как да ги разположи правилно.
Камбанката на Карслунд ни повика — той бе готов. Събрахме се пред импровизирания олтар.
— Първо трябва да осветя това място — заяви пасторът — и да проведа възможно най-пълно обреда на богослужението. — Погледнах часовника си — дявол да го вземе, наближава пет часът! Но не се осмелих да възразя. Необходимо е службата да бъде извършена, както трябва.
Пасторът ни раздаде молитвеници и ние ги отворихме. Обхвана ме странно чувство. Както вече казах, не вярвах в превъзходството на които и да са догми над другите, поне над онези, които еднакво застъпват гностицизма. Рядко ходех на църква, но според мен най-пищни ритуали има епископалното направление. Много ми се поиска да пошепна на Джини: „Ей, какво е това — тайно богослужение или секретна служба?“ Но скоро желанието ми да се шегувам се изпари ведно с обхваналата ме възбуда. От простичкия ритуал върху мен се изливаха покой и неизказано благоговение. Мисълта ми се обръщаше към Бога. Ето какво нещо е религията, мина ми през ума. В този миг ми се стори, че пред всички нас се разкрива Божията мощ.
— Да започнем молитвата.
— Отче наш, който си на небето…
На вратата се почука. В началото не обърнах внимание, но чукането се повтори и през солидния дървен плот се чу глас:
— Доктор Грисуълд, тук ли сте? Викат ви на телефона — мистър Нож от ФБР. Каза, че работата е спешна и важна.
Подът под краката ми се залюля. Усещанията ми изчезнаха. Джини тъй стисна молитвеника, сякаш беше пистолет. Карслунд спря насред думата.
Грисуълд тихичко се приближи до вратата и каза на портиера или който беше там:
— Предайте му, че провеждам важен експеримент и не мога да го прекъсна. Нека остави телефонния си номер и след около час аз ще му се обадя.
„Благодаря ти, благодаря!“ — крещеше едната половина на съзнанието ми, а другата се гърчеше, обвита от студената змия на неразбирането: „Къде е божието милосърдие? Ти ли поиска да се случи това… но какво представлява тогава твоята воля? Не може да е истина… иначе хората ще се окажат само марионетки в една жестока игра.“
Бог не може да желае нашите планове да пропаднат. Не може да иска малкото момиченце да остане в Ада. Той е допуснал всичко това неволно… А може би Всевишният и Падналият ангел са едно и също нещо?! Може би… Не, в теб говори отчаянието — онова отчаяние, с което преди си се сблъсквал. Отчаянието на Ада! Дръж се, Матучек! Не се предавай! Пей със слабичкия си баритон: „Напред, войници на Христа…“ И ако това не помогне, ще опитаме нещо друго.
С големи усилия най-сетне стигнахме края на службата. Ето го и благослова. Думите на Карлслунд след приключване на службата с мъка излизаха от устата му:
— Не съм убеден, че ще се получи нещо. Необходимото благоволение, което искахме да измолим, е изгубено.
Неочаквано му отговори Харди:
— Пасторе, вашата протестантска църква смята, че основно значение има вярата. Но за нас, католиците, делата не са по-маловажни.
Карслунд се съгласи:
— Е, добре… Можем да опитаме. За каква точно помощ молите?
Барни, Джини, всички останали се спогледаха загрижено. Разбрах, че в бързината са пропуснали да се уговорят. Вероятно точното определение не беше чак толкова необходимо, понеже Небето не е ограничено като Ада. Във всеки случай молбата ни трябва да е разумна… По възможност разумна. Барни се покашля.
— Ъ… Хм… Нашата идея е, че истинският учен, например един математик, и след смъртта си ще се занимава с научни изследвания, ще повишава квалификацията си и ще натрупва все нови знания. Може да достигне такава висота, която ни е трудно дори да си представим. Трябва ни математик, който е водещ в неевклидовата геометрия.
— Обикновено за такъв смятат Риман36 — каза Фалкенберг, — но той е използвал за основа чужди трудове, например на Хамилтън37. Не знаем докъде е стигнал несравнимият Гаус38 — публикувани са само откъси от размишленията му. Като цяло бих предпочел Лобачевски. Той пръв доказва, че геометрията няма да се разпадне, ако се откажем от аксиомата за успоредните прави39. Доколкото си спомням, това е станало някъде през 1830–1840 година… макар никога да не съм се увличал от историята на математиката. Всичко, което е създадено след това в областта на неевклидовата геометрия, има за основа идеите на Лобачевски.