Умопомрачението ми не продължи много. Спомените за чуждата страна и за чуждото време спряха лудия си бяг. Те ме ужасяваха, но само защото бяха чужди и извън контрола ми. В мозъка ми едновременно звучаха „покой“ на руски и „мир“ на английски и аз знаех, че са едно и също нещо. Смелостта ми се връщаше, чувствах, че мога да мисля самостоятелно. Но в главата ми звънтеше чужда мисъл и като обертонове в нея усещах странна смесица от педантизъм и състрадание.
— Моля да ме извините, сър. Това превъплъщение ме смущава не по-малко от вас. Нямах време да осмисля каква огромна разлика представляват сто години и фактът, че се оказах в съвсем чужда страна. Предполагам, че ще ми бъдат достатъчни няколко минути за предварително опознаване, за да си осигурим информационната база за „модус вивенди“43. Остава ми да ви уверя, че много съжалявам за нахлуването си и ще се постарая да сведа до минимум последиците от него. С цялото си уважение мога да добавя, че всичко, което узнах за вашия личен живот, няма особено значение за отдавна лишилите се от земна плът.
Най-сетне осъзнах — та това е Лобачевски!
— На вашите услуги, сър. Ах, да… Стивън Антъни Матучек. Бъдете добър… Простете, необходимо ми е малко време, докато се окопитя.
Този диалог, както и по-сетнешното взаимодействие между нашите умове (трудно е да го опиша с думи) се извършваха вече на границата на съзнанието ми. А то отново биеше тревога — твърде зловещо бе всичко, което ставаше. Промърморих: „Добре съм“, отместих с жест Ашман настрани и се вторачих в сцената, която се разиграваше пред очите ми.
Сварталф беше обхванат от истерика, опасно бе да го доближиш. Джини напълни една чаша с вода и я плисна върху котарака. Той изврещя, скочи на пода, хвърли се в ъгъла и там замря, разярено святкайки с очи.
— Бедното ми котенце — успокояващо рече Джини. — Извинявай, трябваше да го направя. — Тя намери отнякъде кърпа. — Ела при мама, дай да те изтрия. — Той й позволи да се приближи, а Джини клекна и му избърса козината.
— Какво ли се е вселило в него? — попита Чарлз.
Джини вдигна очи. Рижите й коси подчертаваха бледността на лицето й.
— Добре го казахте, адмирале. Нещо се е вселило в него. Водата му подейства като шок и котешките му инстинкти взеха връх. Вселилият се дух изгуби контрол над тялото, но продължава да седи в него. Щом духът се оправи с психосоматиката на Сварталф, ще се опита да възстанови контрола и да направи онова, за което се е появил.
— Какъв дух?
— Не знам. Но по-добре да не му пречим.
Станах.
— Почакайте, мога да разбера.
Всички ме погледнаха.
— Знаете ли, че в мен… ъ-ъ… се е вселил духът на Лобачевски?
— Какво? — запротестира Карслунд. — Душата на Лобачевски се е вселила във вашето… Не може да бъде! Светиите никога…
Махнах с ръка и клекнах до Джини, като притиснах главата на Сварталф между колената си.
— Успокой се, никой не иска да ти напакости. Мисля, че този, който се е вселил в мен, разбира какво се е случило. Схващаш ли? Той се казва Николай Иванович Лобачевски… А кой сте вие?!
Мускулите на котарака се напрегнаха, той оголи зъби, в стаята прокънтя воят му. Сварталф пак бе на границата на истериката.
— Сър, с ваше позволение, имам една идея. Той не е враг. Аз бих разбрал, ако е така. Случилото се го е объркало, той е смутен, а за да мисли, разполага единствено с котешкия мозък. Очевидно езикът ви му е непознат. Позволете ми да се опитам да го успокоя.
От устата ми се заизливаха клокочещи и съскащи руски фрази. Сварталф скочи, после усетих как полека-лека се отпуска под дланите ми. Гледаше и слушаше толкова внимателно и с такова наслаждение, сякаш аз не бях аз, а миша дупка. Когато млъкнах, поклати глава и измяука.
— И тъй, той не е русин. Но изглежда разбра намеренията ни.
— Вижте — помислих си, — използвайки моето познаване на английския, и вие го разбирате. Сварталф също разбира английски. А защо той… е, този де, дето се е вселил в него, за разлика от вас, не го разбира?
— Уверявам ви, сър, в този случай котешкият мозък не е подходящ. В него няма дори подобие на структурата, която управлява човешкия говор. На вселилата се душа и без това и се налага да впрегне всяка работоспособна клетка от главния мозък на вашия Сварталф. Тя лесно може да използва натрупания от него опит. Дори това дребно млекопитаещо има добри способности да запомня и огромен запас от памет. Трябва да използваме езика, който е говорела душата приживе.