По-добре да не знаеше нищо!
Сложиха сина му в креслото, навиха ръкавите му, змиевидните датчици оплетоха китките му, челото бе обхванато от обръч. Креслото сякаш се впи в момчето.
Лекарят и намръщеният му помощник правеха всичко бързо, без да гледат, така, сякаш в ръцете им се намираше не дете, а кукла.
Ударите на собственото му сърце оглушаваха Исмен.
На светлината на рефлекторите лицето на сина му изглеждаше нетърпимо отчетливо и твърдо. В разширените черни очи, сменяйки се бързо, се редуваха любопитство, страх, безпомощност. Отдолу тъмнееха мръсни следи от неотдавнашните сълзи, устните му трепереха. Когато търсещият подкрепа поглед се вкопчи в Исмен, той намери в себе си сили и ободряващо се усмихна. Устните на сина му престанаха да треперят.
— Телескопираме!
Подчинявайки се на заповедта на лекаря, помощникът натисна някакво копче на пулта и сребристите конуси се раздвижиха, повдигнаха се и се прицелиха от двете страни в главата на сина му.
— Ток!
Исмен се сви, престана да чувствува собственото си тяло. Наведен, лекарят проверяваше положението на конусите. Помощникът седеше зад пулта. Разноцветните отражения на светлинките играеха по съсредоточеното му, неподвижно като на идол лице.
Скалата на магнитометъра беше от дясната му страна. Но нали освен нея имаше още много други, не по-малко важни скали! „Само да не погледне нататък!“ — молеше се Исмен.
Лекарят все още проверяваше положението на конусите, като държеше пред очите си визиращия стереообектив. Между остриетата вече пулсираше невидимото магнитно поле. След няколко секунди то би трябвало да се свие в тънък и мощен лъч, насочен точно към онзи до неотдавна все още неизвестен участък на мозъка, където жизненият опит и възпитанието фиксират в нервните клетки неуловимата и неопределена субстанция, която от памтивека се нарича съвест.
Сега ще бъде произнесена последната команда…
— Бихте ли ми казали, моля, ако детето вика нощем, трябва ли да го прегледа психоневролог?
Исмен изстреля тази отвличаща фраза, без да чува собствения си глас.
И двамата — и лекарят, и помощникът — направиха едно и също раздразнено движение с ръка.
— Не ни пречете! — кресна лекарят. — Поле!
Мъничкото магнитче, скрито в косата на сина му, трябваше да изкриви и обезвреди поразяващия лъч. Исмен беше изчислил всичко точно. По-нататъшната съдба на сина му и неговата собствена зависеха сега от вниманието на помощника.
— Извинявам се, само исках да попитам…
Гърбът на лекаря се вкамени от ярост. Погледът на помощника искаше да стрелне глупаво усмихващия се Исмен, но се задържа върху пулта и…
Помощникът погледна магнитометъра, който, разбира се, фиксираше изкривяването на полето.
Исмен затвори очи. Безтегловното му тяло заплува нанякъде й той почувствува даже облекчение.
Всичко е свършено. Край със сина му. Сега столът с трясък ще се отмести… После арест, затвор, а може би и смърт.
В тишината се чуваше напрегнатото бръмчене на трансформатора.
С почти болезнено усилие Исмен повдигна клепачи.
Не, това не можеше да бъде! Но беше. Помощникът все още седеше на пулта, уморено следеше показанията на приборите и регулираше нещо на скалата. Към магнитометъра не поглеждаше. И не можеше да се разбере мисли ли за нещо, вълнува ли се, съчувствува ли… Чело, насечено от тънките гънчици на вертикални бръчки, болезнени кръгове под очите, отпусната брадичка — лице, каквито има с хиляди.
— Пад!
Лекарят се изправи, бръмченето на трансформатора замлъкна, помощникът се облегна на стола.
— Това е всичко — каза лекарят. Едва сега Исмен забеляза как уморено увиснаха по тялото му гънките на бялата престилка. — Вземете момченцето.
Креслото вече освобождаваше детето и докато ставаше това, Исмен разбра защо през цялото време Мет дори не бе изхлипал: той просто беше вцепенен от страх. Както тогава, в чакалнята.
Исмен с вдървени крака се приближи до креслото, взе сина си на ръце, каза „благодаря“ на лекаря и като се обърна към помощника, също каза „благодаря“. При това гласът му трепна, толкова много чувство вложи в тази обезцветена от епохата дума, но помощникът не отговори нищо и даже не погледна към него.
Когато Исмен излезе със сина си от клиниката, навън фучеше мокра ноемврийска виелица. В полузамръзналите локви отраженията на мрачните, потъмнели здания се дробяха на парчета. Синът му вече си бе възвърнал жизнерадостта, бързаше да му задава въпроси, на които Исмен кратко отговаряше с „да“ и „не“, докато не прозвуча въпросът за магнита.