Очите ѝ се преместиха от картата към отражението в огледалото, после отново към картата…
— Формата е същата — осъзна тя. — О, боже, това е Нил!
— Постави това нещо на тавана и то ще съвпадне точно с формата на Нил — един вид я проектираш нагоре — кимна той с глава. — Но ако я гледаш като нормална карта, тя се преобръща наопаки.
Нина се върна при зодиака и разчисти листите, за да огледа пътя на реката.
— Значи на север е делтата на Нил, което означава, че другият край… Еди, донеси ми картата!
— Не си казала вълшебната думичка — отвърна той, но все пак ѝ занесе атласа, сравнявайки го с боядисаната линия. — Дори ако се вземе предвид огледалният ефект, пак има разлики. Делтата е различна — на старата карта има повече реки!
— Нил е имал повече устия; някои от тях са пресъхнали — отвърна разсеяно Нина, съсредоточена върху нещо друго нагоре по течението. — Виж, виж тук! Това голямо отклонение, където реката заобикаля Долината на царете… — Тя потупа развълнувано с пръст по лексана. — Тази фигура на Озирис, която липсва в зодиака Дендера — виж къде се намира окото ѝ!
Еди преобърна на ум зодиака, за да съвпадне с картата. Главата на фигурата се припокриваше с една точка западно от реката, близо до чупката в иначе директно насочения ѝ на север курс.
— Какво има сега там? Някакво място, наречено… Ал Балиана.
— Не само това. — Тя буквално се хвърли обратно към масата и грабна една книга, пълна с големи снимки. — Тук се е намирало едно от най-важните места в Египет! — След като намери правилната страница, Нина подаде книгата на Еди. — Абидос. Градът на Озирис!
Снимките показваха няколко големи, порутени постройки.
— Като че ли имат нужда от ремонт — пошегува се Еди.
— След като ние извикаме майсторите — каза Нина, плъзгайки поглед по текста. — Там трябва да има нещо, което да сочи пътя към този „сребърен каньон“ — щом го открием, ще се озовем само на десет километра от пирамидата.
— Да открием кое?
— Второто око на Озирис. Мисля, че това е двойна следа — в зодиака се намира окото на втория Озирис, което ни казва да отидем в Абидос… но йероглифите казват, че второто око „вижда пътя“ към каньона. Едното око в зодиака е просто точка; то не вижда нищо. Предполагам, че някъде в Абидос се намира истинският символ на Окото на Озирис и посоката, в която гледа, е тази, в която трябва да тръгнем.
Еди погледна зодиака. Нина познаваше този поглед.
— Не. Категорично не.
— Какво „не“?
— Няма да разбиеш зодиака!
— Това ще попречи на Озир да намери пирамидата.
— Те вече имат указанията, просто не са достатъчно умни да ги разгадаят. Ако го оставим непокътнат, ще може да бъде върнат в Египет.
— Само ако онзи Имхотеп бъде арестуван — отвърна той, сочейки към банята.
— Ако стигнем преди него до пирамидата, можем да го разкрием.
— Ако попърхаш още малко с тази рокля той и сам ще се разкрие.
— О, стига вече — изсумтя Нина. Тя прибра спуснатата си коса и я върза на конска опашка. — Все пак трябва да си прибера нещата.
Той извади револвера.
— Първо да проверя дали гаджето ти се моли на великия бог Армитидж Шанкс11 и после ще вървим.
Озир си стоеше там, където го бе оставил. Еди допря дулото на пистолета в гърба на разгневения египтянин и провери дали е завързан здраво за отходната тръба.
— Добре — рече той, връщайки се от банята, — сега вече може да…
Някой почука по вратата на каютата.
Еди измъкна пистолета.
— По дяволите! — прошепна Нина, замръзнала зад гърба му. — Какво ще правим?
— Ш-ш-шт! — Озир започна да стене приглушено от банята; Еди изтича обратно и го срита. — Млъквай!
— Халид! — разнесе се нетърпелив глас отвън. Шабан. — Халид, знам, че си вътре. Пусни ме. — Дръжката на заключената врата се размърда.
Нина я погледна, след което се хвърли на леглото и пружините на матрака изскърцаха. Преди Еди да успее да я попита какво прави, тя си пое дъх и застена в симулиран екстаз.
— Ох… ох… о, боже, да, по-силно, да!
Дръжката спря да се движи, Шабан изсумтя отвратено и се отдалечи. Нина продължи с преструвките, докато не реши, че вече се отдалечил достатъчно, след което скочи от леглото.
— Проклет да съм — рече Еди и се ухили. — Направо ме възбуди!
— Запази тази мисъл, докато се върнем на брега и останем насаме. — Тя се приближи до вратата и се ослуша. Отвън не се чуваше никакъв звук. — Мисля, че е чисто.
Еди се приближи до нея и леко открехна вратата. Коридорът беше празен.