Според най-груби наши оценки Африка е поне 5 пъти по-голяма от цялата Персийска държава, която Александър завладял за 10 години, при това не изцяло. Само за да я обходи човек, ще са му необходими поне 20 години. И то ако има пътища. И редовно снабдяване. А такива нямало. И сега няма. За завоюване пък да не говорим колко време би отишло. А и няма какво толкова да се завоюва там — племената са толкова примитивни и бедни, че плячката по никакъв начин не би покрила разходите по такъв поход, дори и да е успешен и бърз. Птолемей, който като ръководител на разузнаването знаел най-добре за тези проблеми, се опитал да обясни на Александър колко абсурдно е подобно начинание, но нямало кой да го чуе. И тъй като нито Птолемей, нито останалите пълководци и войници нямали никакво желание да се мотаят цял живот в Африка, вместо да се порадват на живота и на това, което вече са завоювали, решили че трябва да решат въпроса, като превърнат Александър в бог и го лишат от земната му власт. А на Олимп или където там са боговете, да се разбира с тях за властта на място. За целта обаче Александър първо трябвало да умре. И умрял. След което му отдали всички божествени почести, за които той толкова настоявал докато бил жив.
Има една хубава максима: когато боговете искат да накажат някого, му вземат разума. И го оставят сам да се затрие. Историята на Александър и неговата смърт е великолепен пример за това какво става, когато човек не може да спре навреме. Накрая се намира някой друг да го спре.
Самото отравяне било организирано съвсем лесно — достатъчно било Птолемей да си затвори очите за заговора. По-сериозният проблем бил как да не допусне дори най-малкото подозрение върху себе си, защото тогава войнишкото събрание със сигурност щяло да го осъди на смърт заедно с останалите заговорници. Ето какво всъщност станало: Антипатър, управителят на Македония, се страхувал, че Александър ще го смени и ще го екзекутира, защото не изпълнявал точно заповедите му. Затова приготвил отрова от чемерика и изпратил сина си Касандър във Вавилон с изричната заръка да я даде на Александър. Каксандър дал отровата на по-малкия си брат Йол, който бил виночерпец на Александър. Йол сипал отровата в чашата на Александър по време на един голям пир на 30 май 432 година91. Половин час след като погълнал отровата, Александър получил първия пристъп. Агонията му продължила 12 дни. Александър можел и да оживее, тъй като тялото изхвърля тази отрова след 1–2 дни, но… самите лекари на Александър продължили да го лекуват с отвара от чемерика. И дори увеличили дозите по негово настояване. Работата е там, че в малки количества тази отрова помага на организма да се изчисти и от други отрови и ако се дозира добре, укрепва организма. Нищо неподозиращите доктори обаче вместо да помогнат, само влошили нещата и накрая Александър умрял на 10 юни. Птолемей знаел всичко за заговора и можел да спре заговорниците, но… този път просто оставил нещата да свършат по този начин. Дори напомнил на Александър за свойствана на чемериката, за които техният учител Аристотел им бил разказвал по време на обучението им, и така подтикнал Александър сам да поиска увеличаване на дозите.
След смъртта на Александър веднага започва кавга между военачалниците му кой да стане регент и да управлява огромната държава. Птолемей ясно си дава сметка, че няма шансове да бъде избран за регент — като началник на тайната служба е знаел твърде много неща за твърде много хора, а и войниците още помнели, че именно неговата служба отваряла писмата им до роднините и близките в Македония. Така че народното събрание със сигурност нямало да го избере. Затова Птолемей урежда да получи като дял за управление Египет. Останалите военачалници лесно се съгласили да му дадат управлението на Египет, тъй като това бил най-простият начин да се отърват от Птолемей и от контрола на тайната служба. След като получил Египет, Птолемей без да се бави отмъква тялото на Александър — уж за да изпълни волята му да бъде погребан в града, който той бил основал в устието на Нил, а всъщност да скрие истината за смъртта му, — и с част от армията и плячката потегля за Египет, където успява да се укрепи. Птолемей много добре е знаел какво е положението в държавата, създадена от Александър, и успял да се възползва максимално от него. Когато вестта за смъртта на Александър стига до гръцките заселници в крайните източни провинции, голяма част от тях решават да си тръгнат за Елада. Около 20 000 души направо се разбунтували и регентът Пердика трябвало да се разправя първо с тях. Това дало на Птолемей така необходимото време, за да се укрепи в Египет и да стане фактически независим от централната власт във Вавилон. Когато след две години регентът Пердика нахлува в Египет, за да постави непокорния Птолемей на мястото му, Птолемей организира нов заговор в щаба му и Пердика е убит, а походът се проваля. Един от главните заговорници срещу Пердика, който всъщност и организира неговото убийство, е другият голям диадох — Селевк, който по-късно с помощта на Птолемей завладява Вавилония. По това време авторитетът на Птолемей е бил много висок и когато на следващата година военачалниците се събират в Трипарадиза, му предлагат да стане регент. Птолемей обаче отказва. Той е бил наясно, че единна държава вече не съществува и че ако приеме този пост, само ще настрои останалите срещу себе си. Затова предпочита да си остане само с Египет и другите територии, които успял да завладее. След още 16 години, когато останалите диадохи взаимно се унищожили доколкото могли и империята на Александър окончателно била погребана, Птолемей се обявява за цар и фараон на Египет и основава династията на Птолемеите. И тук, както и в останалите си действия, Птолемей не бърза, а изчаква първо Антигон Гонат и синът му Деметрий Полиоркет да се обявят за царе, и чак тогава и той се обявява за такъв. Въобще Птолемей е обазец на търпелив и умен човек, който добре разчита ходовете си много напред и умее да се самоограничава в целите си. Пълна противоположност на Александър. Затова и доживява до дълбока старост и оставя след себе си прекрасно уредена и богата страна. А Александър умира съвсем млад и оставя след себе си само куп славни приказки. Всъщност двамата чудесно са се допълвали — до момента, когато Александър решава, че вече е толкова велик, че може и сам да се оправя с всичко. Самият Птолемей многократно съжалява в разказа си за лудостта на Александър и за необходимостта да бъде убит. Дори на няколко места разсъждава какво биха могли да направят заедно, ако не се е било случило това, което се е било случило.