Когато Картаген загубил първата война с Рим, бащата на Анибал превзел южната част на Испания и от местните рудници получавал дохода, необходим за създаването и издържането на армията му. Истината е, че втората война на Рим с Картаген всъщност е частна война на семейство Барка, която се води от армия, набрана отначало в Испания и финансирана с пари, добити в испанските рудници. Самият Картаген не дал дори един изтъркан шекел за тази война и се сетил за Анибал чак когато армията ни се появила в Африка. Чак когато Сципион превзел Испания, парите за армията на Анибал спрели и той загубил войната. Защото нямало вече с каво да плаща на армията си. Вече споменах в началото на разказа си, че парите на Гай Марий също са от Испанските рудници. След гражданските войни поехме управлението и на тях и затова създадохме управлението в Нови Картаген. И управлявахме тези рудници доста добре. Добивът на сребро от тях беше с над една трета повече от това, което изтичаше от страната при търговията — най-вече в Индия. Нерон заряза поддръжка им, тъй като си нямаше и понятие от тези неща, а и нямаше кой да му ги обясни. И за петнайсетина години изпадна в такова безпаричие, че нямаше с какво да плати заплатите на войниците. И те се разбунтуваха. Защото празен корем не пази държава.110 А ние само помогнахме нещата да станат по-бързо и спо-малко кръв. Защото другата възможност беше гражданска война като тази след смъртта на Цезар. Но за това няма да пиша сега.
Изборът на Антиохия пък е съвсем ясен — там пристигаха всички кервани от Партия и това беше най-удобното място за избор на източния отдел на канцеларията ни.
Време е да спра за момент и да изясня собствените си възгледи за държавата, тъй като подозирам, че вече си решил, читателю, че нас са ни интересували основно и едва ли не само и единствено парите. Това не е вярно! Парите са най-важното средство, за да може човек да постигне целите си, но те са само средство! Истинската сила на една държава са всъщност нейните граждани! Именно гражданите, а не хората! Защото общият брой на хората в империята е около десет пъти повече от броя на римските граждани. Именно отношението на римските граждани към държавата им превърна Рим в най-голямата страна на света! Ние не превъзхождаме другите народи нито със сила, нито с ум. Гърците са по-умни и по-хитри от нас. Германите и галите са по-силни. Картагенците и финикийците са по-добри търговци и моряци. Да не изреждам всички народи, които сме покорили. Ще кажа само, че всеки от тях ни превъзхожда в нещо. Това, което ние притежаваме, а другите народи не притежават, е именно отношението между държавата и нейните граждани. То е, което превръща Рим в най-великата сила на света. В отделния римлянин това се проявява в характера, в неговия dignitas111. Ние се различаваме от другите още от училище! Гърците учат децата си на знания, ние обучаваме характера им. Защото именно той е важен! Римският войник се обучава поне две години, преди да влезе в битка! През това време нещата, които е научил, са се превърнали в навик. Съзнателното се е превърнало в несъзнателно. Сега ще покажа откъде идва силата ни с една проста сметка. Една обикновена добре обучена армия се бие добре на бойното поле, докато загубите и не превишат 5 процента. След това се разколебава. Ако загубите й надхвърлят 10 процента, тя най-често побягва. Ако армията защитава собствената си земя, понякога тя може да устои на противника и при загуби до над 30 процента. Римският легион от ветерани не отстъпва дори при 50 процента загуби. Нека сега срещнем една обикновена армия от 100 000 човека и 2 римски легиона по 6000 ветерана! Дори ако приемем, че армиите са еднакво обучени — което не е вярно! — и имат равни загуби, — което ще е още по-невярно! — когато и двете страни загубят по 5 000 души, легионите ни все още ще стоят и ще се бият, а противникът ще е готов да побегне! Ако командването на чуждата армия не успее да я спре, тя наистина побягва! Това е и основната тайна на нашите военни победи! Дори и да ни победят, ние не се предаваме! И това се възпитава у нас още в детството, после в училище и накрая в армията. И досега римските матрони изпращат синовете си на война с думите: върни се със щита си или върху него! Или казано направо — бий се и победи или умри! Но не отстъпвай и не бягай! Вярно, че имаме и сурови наказания за дезертьорите и страхливите, но истината е, че те много рядко са се прилагали. А и прилагането им е толкова унизително, че нормален римлянин ще предпочете да умре на бойното поле, отколкото да се превърне в обект на подигравки. Дори правилата задецимацията умишлено са направени такива. Именно това отношение между държавата и гражданите е в основата на величието на Рим. Докато го има, ще го има и Рим. Спомни си, читателю, думите на Пир след битката при Хераклея — още една такава победа, и сме загубени! Войните ни с Митридат VI Евпатор, царя на Понт, са великолепен пример за това, което се опитах да обясня. Митридат започва войните си с нас при огромно превъзходство и неизменно яде пердах в открит бой. И от Сула, и от Лукул, и от Помпей. Нека да напомня — първата война Митридат започва през 665 г.112 с 250 000 души пехота, 40 000 конника и 400 кораба. Сула тръгва срещу него две години по-късно с 5 легиона — 30 000 души. Съотношението е 1:10. Въпреки това при Херонея Сула разгромява Митридат напълно. Картината не е по-различна и при втората и при третата война на Митридат с Рим. Когато синът му Фарнак през 707 г.113 започва нова война срещу нас, Цезар с три пъти по-малка армия го унищожава толкова бързо при Зела, че докладът му до Сената се състои само от 3 думи: veni, vidi, vici — дойдох, видях, победих. Това не е високомерие или хвалба, а проста констатация на професионално свършена работа. За да може обаче това отношение между държавата и гражданите да работи и да съществува, трябват и средства. Защото един войник става войник с подготовката си, но и с екипировката си. И някой трябва да се грижи и за подготовката, и за екипировката. И този някой сме ние. Или поне бяхме ние.
110
И ние си имаме такава поговорка — празна раница не пази граница. Ама тия ахмаци в парламента и правителството ги е еня само тях кой да ги пази. И си въобгъзяват, че НАТО ще ги опази. Е, ще поживеем, ше видим. — Б.пр.
111
Буквалният превод на думата е гордост, но явно става въпрос за нещо друго — смисълът не е този, който ние влагаме в думата. По-близка по значение е думата достойнство. Само че колко от днешните политици, пък и не само те, знаят какво означава? — Б.пр.