— Още трийсет метра, Джим — предупреди Скот и започна да брои. — Дай заден.
Другият мъж намали газта, след това включи на заден и задържа така, докато данните за скоростта по GPS не показаха нула.
— Чудесно.
— На мястото ли сме? — попита Джим.
— Точно там, където бяхме и преди. — Той отиде до Ейприл. — Защо не отидеш да наблюдаваш монитора, докато аз спускам камерата на същата дълбочина. Когато забележим останките, ще я завъртим, за да видим десния мотор и витлото.
Ейприл се настани пред цветния монитор, зави главата си и цялата апаратура с маскировъчна мрежа. Скот приключи със спускането. Джим подкара лодката с най-малък ход, без да откъсва очи от екранчето на GPS-a, за да премине на различни пресичащи се курсове над записаните координати.
— Виждаш ли нещо, Ейприл? — извика й Скот.
Гласът й долетя приглушен изпод мрежата.
— Виждам океанското дъно, риби и водорасли, но от самолета няма и помен.
Джим смени курса, отдалечи се на петдесетина метра в северна посока, успоредно на предишния им курс, после пак зави и пое обратно. Ейприл все още не виждаше нещо, което да й прилича на останки на самолет.
— Скот, сигурен ли си, че имаме точните координати? — попита тя половин час по-късно.
— Ако си спомняш, ти ги записа и три пъти ги провери.
— Да, така е. А сигурен ли си, че твоят GPS тогава работеше?
— Даваше верни показания. Виж какво, нека почнем пак да изпълняваме шаблона на курсовете под прав ъгъл. Може би онзи път просто сме извадили късмет.
Джим откара лодката в точката на записаните координати, след което трябваше да поеме по шаблона север-юг, но отново посочи към хоризонта.
— Имаме си компания, приятели.
— Мамка му — проследи Скот погледа му.
— Мисля, че този е от Бреговата охрана — отвърна Джим. — Добрата новина е, че не са се насочили към нас. Поне засега.
Скот насочи вниманието си към покритата с мрежа купчинка.
— Ейприл, да не заспа там? — попита Скот.
— Не съм.
— Просто проверявам.
— Съскането е силно, но чух какво казахте. Не вървят към нас, нали?
— Още не.
Бе минал почти цял час, когато Ейприл се появи изпод мрежата.
— Възможно ли е един потънал самолет да издрейфува?
— Ами, ти го видя преди, Ейприл — рече Джим. — Стори ли ти се достатъчно здраво заклещен в пясъка на дъното?
Тя кимна.
— Не знам тук да има някакво толкова силно течение, че да го премести.
— Нека опитаме още веднъж по шаблона и да направим един голям кръг — предложи тя.
Джим отново се опита да насочи дървената лодка към началната й позиция и отбеляза координатите в дневника си. Минаваха точно през пресечната точка на координатите, когато тя нададе нечленоразделен вик изпод мрежата.
— Какво има? — попита Скот.
— Спрете, казах! Задръжте на този курс и спрете лодката. Видях нещо странно.
Тридесет и седма глава
Събота, ден шести
Олимпийски национален парк, щата Вашингтон
11:15 сутринта
Майк Санбърн обиколи паркинга за втори път в рамките на един час с джипа си — търсеше мъжа, когото бе забелязал при първата си обиколка.
„Още е тук. Просто се е спотаил за малко.“
Паркира, извади пропуска на служебния джип и преди да излезе взе широкополата си рейнджърска шапка от предната седалка. Един връхлетял изотзад порив на вятъра едва не я отнесе. „Нали затова в крайна сметка сме кръстили хребета Хърикейн5“, засмя се вътрешно той. Шефът му винаги го кореше за тая шапка, а той я ненавиждаше. Беше с прекалено едър гръден кош и набит, за да носи проклетото нещо. Затвори вратичката зад гърба си, мушна ръце в джобовете на панталоните и въздъхна.
Мъжът, който го интересуваше, стоеше гърбом към паркинга и тъкмо тръгваше на североизток, където се виждаше величествено издигащия се в необичайно синьото небе връх Бейкър.
Майк прекрачи предпазния парапет и се спусна по склона. След миг вече бе застанал до седналия мъж — наближаващ шейсетте, както прецени той.
— Здравейте — рече Майк, без да откъсва очи от хоризонта. После сведе поглед към мъжа. — Виждали ли сте някога по-красива картина от тази?