Спускаш се надолу по стъпалата и излизаш навън. Охраната пред щаба едва удържа напиращите да влязат. Наоколо гъмжи от народ — техници, военни, колеги от Оперативния отдел. Паркингът отпред е претъпкан с небрежно паркирани автомобили.
Някой те потупва по рамото. Обръщаш се и виждаш срещу себе си черната физиономия на Дейв. За разлика от друг път, по лицето му няма и следа от усмивка.
— Какво става, мой човек? — пита той. — Операцията ли започва?
Грохот на реактивни двигатели откъм пистата заглушава последните му думи. Стреснато обръщаш глава и виждаш как на фона на звездите бавно се издига издълженият черен силует на самолет, изхвърлящ зад себе си сноп от ярки пламъци.
— Да — тихо казваш ти. — Операцията започна. Току-що излетя Морти.
И без повече да слушаш въпросите на Дейв, тръгваш към пистата, където под светлината на прожекторите група техници се суетят около грамадния транспортен самолет „Херкулес С-130“.
Мини на 60.
150
Когато изваждаш монетата, очите на бедния човек се разтварят още по-широко.
— Това е злато, нали, сеньор? Никога не съм виждал…
— Злато е — уверяваш го ти. — И ще бъде твое, ако ми помогнеш да стигна незабелязано до Пуерто Осо.
Интересът му моментално се изпарява.
— Много е опасно, сеньор. Обаче ако ми я дадете, ще потърся някой, дето може да свърши тая работа. Имаме в селото един Рамон. Учен човек е, фелдшер, ама луда глава. Ако реши, ще ви помогне и без пари.
Предложението не те въодушевява особено. Тръгне ли веднъж приказката из селото, не се знае дали няма да стигне и до двамата полицаи. Но пък от друга страна това все пак е шанс. Ако решиш да го приемеш, мини на 74.
Ако предложиш на стареца още една златна монета, прехвърли се на 220.
Ако му кажеш да си върви и да забрави, че те е виждал, продължи на 10.
151
По какво ще стреляш?
По хеликоптерите — мини на 189.
По телата — прехвърли се на 53.
По летящата чиния — попадаш на 17.
По храсталаците в отсрещния край на поляната — продължи на 162.
Във въздуха — премини на 39.
152
— Кой се е довлякъл пак, мътните да го вземат? — долита отвътре ядосан вик. — Влизай де, какво чакаш?
Отваряш вратата и влизаш. Отвътре участъкът не е чак толкова впечатляващ — може би защото се губи контрастът с околните мизерни къщурки. Така или иначе, попадаш в голяма и почти съвсем празна стая, разделена на две с дебели железни решетки. Двама полицаи с разкопчани униформи седят зад масивно бюро, върху което има купчина папки, допотопна пишеща машина, телефон и почти изпразнено тумбесто шише. Из цялата стая се носи зловонието на долнопробен алкохол.
В първия момент полицаите застиват като вкаменени. Сетне единият трескаво измъква пистолета си и с трепереща ръка го насочва към теб.
— Не мърдай! Горе ръцете!
Другият полицай изведнъж подскача.
— Ама това е той, бе Пако! Онзи гринго от снимката!
И докато стоиш с вдигнати ръце, преживяваш неприятната изненада да видиш как собствената ти снимка се появява измежду безредно натрупаните папки. Тия полицаи знаят за теб! Откъде? Как са получили снимката? Нямаш представа, но твърдо разбираш едно — работата става дебела.
Ако все още смяташ, че най-добрата идея е била да се предадеш, продължи на 90.
Ако се опиташ да избягаш, мини на 200.
153
Откъде беше донесена вечерята ти?
От столовата на базата — продължи на 141.
От китайския ресторант — мини на 100.
От мексиканския ресторант — прехвърли се на 125.
154
Вцепеняваш се неподвижно. В следващата секунда десантникът се озовава с единия крак на дънера, а с другия — върху бедрото ти. Резултатът е закономерен — той губи равновесие, размахва ръце и рухва тежко на земята. Чуваш го как изрича нещо дълго и съвършено нечленоразделно, после се изправя с ръмжене:
— Проклетите клони!
Ухилваш се въпреки болката в бедрото.
— Няма нищо смешно — обажда Дани. — Всеки може да бъде заблуден чрез внушение.
Изчаквате още половин час, докато командосите отново се събират на поляната около диска.
— Още се чудят дали да обстрелят корпуса или да го пробият с насочен взрив — тревожно съобщава пришълецът. — А аз не мога да им позволя нито едното, нито другото.