39
Мини на 162.
40
Дочул вика ти, човечецът хвърля поглед през рамо. Използваш момента, за да вдигнеш високо оръжието и веднага да го захвърлиш настрани. Резултатът е насърчителен. Старецът спира и се обръща към теб.
Продължи на 192.
41
Прикриваш се в храстите и изчакваш четвърт час, но след изчезването на стареца пътят е съвършено безлюден. Най-сетне решаваш, че няма опасност и продължаваш напред. Отвъд моста реката пада с грохот по стръмните склонове на платото, а пътят лъкатуши край нея. Сред здрача различаваш долу светлинки в прозорците на няколко колиби.
Внезапно отдясно долита вик:
— Не мърдай! Горе ръцете!
Трескаво завърташ глава, но не виждаш нищо освен скали и храсти.
Ако се подчиниш на заповедта, мини на 59.
Ако побегнеш надолу по склона, продължи на 81.
Ако имаш оръжие и искаш да стреляш по посока на гласа, ще попаднеш на 8.
42
Поклащаш глава.
— Съжалявам, но инструкциите ми са категорични. Не бива да влизам в контакт.
Грегъри Пек тихо въздъхва.
— Разбирам… Е, щом е така, аз се прибирам вътре. Ако все пак решиш да поговорим, просто го помисли ясно и високо. Ще изляза отново.
Все още имаш възможност да промениш своето решение. Ако си размислил, върни се на 91 и направи нов избор.
Ако си решил твърдо да не разговаряш с пришълеца, продължи на 181.
43
Размахвайки ръце, ти изтичваш към центъра на поляната. Първите хеликоптери изскачат над върховете на дърветата… и в същия миг наоколо се разнася злокобен трясък. Картечници!
Всичките ти надежди за мирна среща с командосите се изпаряват като дим. Нещо те блъска в гърдите жестоко, като удар с десеткилограмов чук. Бронираните плочки спират куршума, но силата на удара те поваля. И внезапно над джунглата се раздава странен звън — сякаш някой е ударил с чукче огромна стъклена камбана. Стреснато се оглеждаш назад. Виждаш как по диска пробягва розово сияние, което пулсира и стремително се разлива наоколо.
Мини на 44.
44
Разбираш, че си извършил глупост и се опитваш да побегнеш. Но още преди да направиш първата крачка чудовищен взрив издълбава в платото дълбок кратер. Прахът от изпепеленото ти тяло се смесва с черния гъбовиден облак, който полита нагоре към небето…
45
Стрелбата от храстите рязко прекъсва. Притискаш се към земята и напрегнато изчакваш, но над склона царува тишина. Надигаш се. Нищо. Без съмнение противниците са мъртви. Но от това опасността не става по-малка. С тебе е свършено, ако веднага не изчезнеш оттук.
И ти се втурваш с всички сили надолу по склона, без да подбираш пътя. Ненадейно зад гърба ти отново отекват изстрели. Задъхано изругаваш. Изглежда, че един от двамата е бил само ранен.
Мини на 238.
46
След данните от „Ливингстън“ преглеждаш инструкциите за действие, но в тях наистина няма нищо ново. Препоръчва ти се при среща с местни военни да не влизаш в спорове и да ги убедиш да изчакат пристигането на научния екип. На теория звучи добре, но на практика… Е, на практика никак не ти се иска да разговаряш с военните на генерал Гарсия. Много добре си спомняш репортажите на световните информационни агенции за потушаването на селските бунтове в Малакоста преди две години.
— Готовност за катапултиране след една минута! — раздава се в шлема гласът на пилота.
— Прието! — отвръщаш ти.
Минава сякаш не една минута, а цели пет — достатъчно време, за да прибереш документите в папката, да откачиш шланговете и да се превключиш към кислородните бутилки, закрепени на колана ти. Запасът от кислород ще ти стигне за половин час.
Разтърсва те мощен тласък, сетне тежестта изчезва. Имаш чувството, че си увиснал неподвижно в пространството, но отлично знаеш, че капсулата пада с огромна скорост, насочвана право към целта от прецизната лазерна апаратура. Напрегнато следиш висотомера върху малкото табло пред себе си. Двайсет и пет километра… двайсет… петнайсет… Най-сетне на два километра височина капсулата отново се разтърсва — отворил се е спомагателният парашут, предназначен само да намали отчасти скоростта на падане. Неволно напрягаш мускули. На осемстотин метра от земята ще бъдеш изстрелян навън.
Сега ти се струва, че цифрите на висотомера се сменят с безумна скорост. Хиляда… деветстотин… осемстотин! Отеква гръм, непреодолима сила те подмята жестоко напред и нагоре… и след секунда висиш под купола на парашута, все още замаян от катапултирането. Над теб просветват пламъците на ракетен двигател. Опразнената капсула рязко полита настрани, за да се взриви на безопасно разстояние. Не бива да останат никакви следи от операция „Звезден гост“.