Хърбърт се обади на помощника си да го свърже с генерал Макинтош в базата „Андрюс“.
„Дасол Мираж 2000“, построен по поръчка на френското правителство, бе създаден като самолет-прехващач, но много скоро се бе оказал един от най-многофункционалните самолети, забележително добър и при близък бой, и при нападение на ниски височини, както и за въздушно разузнаване. При полети от последния вид дългият петнадесет метра двуместен самолет можеше да лети при скорости близки до Mach 2.25 на седемнадесет хиляди метра и постигаше двата параметра само за пет минути след момента на потегляне. Американските въздушни сили бяха закупили шест миража, за да ги използват в Европа и Далечния изток — от една страна, за да заздравят военните връзки с Франция, а от друга, защото самолетът наистина бе последна дума на техниката.
Миражът се издигна с рев от американската въздушна база в Осака. Самолетите, които потегляха на север от Южна Корея трябваше да летят на по-голяма височина и по-лесно се улавяха на радара, а тези, които идваха от Япония, можеха да летят ниско над морето и да преминат над Северна Корея преди военните да успеят да реагират.
Миражът стигна източния бряг на Северна Корея петнадесет минути след излитането. Докато турбовитловият двигател М53-2 го издигаше в почти вертикално изкачване, офицерът от разузнаването Марджолин започна да снима с „Лайка“ с 500х телеобектив, пригоден за нощно виждане.
Обяснено й беше какво търсят — признаци за прехвърляне на военни части и раздвижване около ядрените заводи и складовете за химически оръжия. Нещо подобно на картинката, която шпионският сателит на Националния разузнавателен център бе видял около столицата.
Това, което забеляза, когато миражът мина над Пхенян и пое в югозападна посока над залива към Жълто море, я удиви. Марджолин каза на пилота да не си прави труд да се връща, за да се огледат отново. Самолетът се насочи към тридесет и осмия паралел и веднага щом го прекоси, тя наруши мълчанието в ефира и се свърза с командващия операцията.
31.
ВТОРНИК, 22:10 Ч., СЕУЛ
Няколко минути Доналд стоя на прага на малкия параклис в базата, без да е в състояние да помръдне. Гледаше простичкия чамов ковчег и все още не можеше да си представи как ще повдигне капака му.
Току-що бе разговарял с баща й, който му каза, че наистина се е разтревожил, когато Сунджи не се обадила. Знаел, че ще ходи на тържеството, а винаги му се обаждала, ако нещо станело. Днес обаче не позвънила. А когато не я намерил нито у дома й, нито по болниците, започнал да си мисли най-лошото.
Ким Ян Нам понесе удара както всичко, което го разстройваше — затвори се в себе си. Веднага щом разбра за смъртта на Сунджи и плановете на Доналд да я погребе в Америка, прекъсна телефонната връзка без нито дума повече. Доналд никога не му се сърдеше, че постъпва така, и не бе очаквал друго — въпреки че може би щеше да му поолекне, ако бяха споделили мъката си. Ала всеки се справя по своему с болката си. Ким я затваряше в себе си и се изолираше от останалия свят.
Доналд си пое дълбоко въздух и се застави да си припомни Сунджи такава, каквато я видя за последен път — не съпругата си, а разкъсаното тяло, отпуснато безжизнено в ръцете му. Подготви се мислено за изражението на покой и начервените бузи — сякаш изкуството на балсаматорите е в състояние да пресъздаде отлитналия живот. И все пак смъртта, каквато я бе видял, онази изтерзана и окървавена плът, която бе държал в ръцете си…
Дишайки задавено, Доналд влезе с несигурна крачка в параклиса. От двете страни на ковчега, близо до главата, горяха големи свещи. Той застана срещу тях, без да поглежда в ковчега. С ъгълчето на окото си мярна роклята й — бяха изпратили един войник да я донесе, — семплата, бяла копринена рокля, с която се бе венчала. В ръцете й, скръстени пред гърдите, бяха поставили букет от бели и червени цветя — по молба на Доналд. Сунджи не беше убедена, че червените и бели рози те изпращат при Господ, но майка й, последователка на чондокио, я погребаха така. Може Сун да не открие Бога, в чието съществуване вярваше повече от него, но поне ще отиде при майка си.