— Каква вълнуваща гледка — отбеляза Сун.
— Направо не ми се вярва, че успяхме.
— Да, но пристигнахме. — Сун се загледа в пейзажа под тях. — А когато полетят, ще е още по-вълнуващо.
Бяха постигнали непостижимото. След цяла година тайни контакти със Севера, с общите усилия на майор Ли, капитан Блок и неговият компютърен експерт редник Ко, та дори с помощта на самите врагове, втората корейска война щеше да стане действителност. Вътрешно Сун и Ли се надяваха, че тя не само ще сложи окончателно край на преговорите за обединение, но и ще обвърже напълно американците с тяхната кауза и Северът ще бъде унищожен като военна сила. Тогава обединението нямаше да бъде резултат от компромис, а налагане със сила.
— Карай — нареди Сун и седна.
Джипът се затръска по планинския път към най-близката артилерийска част. Две зенитни установки ZSU-23-4 пазеха базата. На всяка от големите, квадратни стоманени кули край четирите 23-милиметрови оръдия с водно охлаждане, повдигнати на максималните осемдесет и пет градуса, дежуреше по един войник. Обхватът им беше 45 километра. Сун знаеше, че още шест танка са разположени край нодоните и техните радарни антени, разположени отзад на кулите, могат да засекат самолетите по всяко време на денонощието.
Един часовой спря джипа, освети с фенерчето си документите на полковника и внимателно ги разгледа. После вежливо ги помоли да угасят фаровете си, преди да продължат, и отдаде чест. Джипът се запровира надолу по хълма. Пътуваха в мрака заради собствената си сигурност — сред възвишенията можеше да се крият шпионите на врага, а подполковникът би изкушил всеки снайперист.
Жалко би било да те убие сънародник. Защото подполковник Сун само след часове щеше да направи много повече за Южна Корея, отколкото който и да е друг войник в нейната история.
49.
СРЯДА, 1:15 Ч., ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА
При товарния отсек на самолета на ТУА го чакаха представител на авиолинията и заместник-посланикът. Те се погрижиха за попълването на митническите документи и натоварването на ковчега. Едва когато самолетът излетя, Доналд притисна леко пръсти до устата си и изпрати въздушна целувка в небето, а после се обърна и се качи в хеликоптера.
Полетът от летището в Сеул до демилитаризираната зона трая само петнадесет минути. На мястото на приземяването чакаше джип, който го заведе в главната квартира на генерал М. Дж. Шнайдер.
Доналд очакваше срещата им с нетърпение. През динамичния си, изпълнен със събития живот се бе натъквал на доста хора, които изглеждаха малко откачени, но генералът държеше палмата на първенството. Роден по време на Голямата депресия, той бил изоставен като бебе на стълбите на един клуб в Манхатън. Шнайдер винаги си бе представял, че майка му ще се върне на местопрестъплението си, за да го потърси, а баща му е известен ловец и изследовател. Фигурата му наистина навеждаше на подобни представи — беше метър и деветдесет и седем висок, със здрава челюст, широки рамене и кръст на олимпийски шампион. Осиновен бе от семейство, което живееше и работеше в шивашкия квартал, и се бе записал в армията на осемнадесет години, точно преди Корейската война. Беше един от първите съветници, пристигнали във Виетнам, и един от последните американци, които си тръгнаха оттам. През 1976 година се върна в Корея, след като дъщеря му Синди загина на ски-пистата. На шестдесет и пет години все още изглеждаше така, както веднъж го описа Доналд: „последният мохикан от Аламо“7 — готов, решен и способен да се бие до последния си дъх.
Със севернокорейския генерал Хон Ку, по прякор Неспокойния спусък, си бяха лика-прилика, а с южнокорейския генерал Сам, с когото съвместно командваха американо-корейските сили край границата, се спогаждаха удивително добре. Шнайдер беше човек, който се изразяваше цветисто, атакуваше напористо всеки проблем и не смяташе, че употребата на тактически ядрени оръжия е недопустима при евентуален конфликт. Петдесет и две годишният Сам беше спокоен, сдържан и отдаваше предпочитание на диалога и подривните действия пред директния военен сблъсък. Тъй като се намираха в Южна Корея, Сам даваше разрешението за всяка военна акция, но енергичният Шнайдер взимаше много повече страха на севернокорейците. Роля, която според Доналд, доста му допадаше… и която играеше до съвършенство.
Каква ирония на съдбата, помисли си Доналд, докато влизаше в щаба на генерала — малка дървена постройка с три кабинета и една спалня в южната част на полигона. Двамата с Шнайдер бяха толкова различни, а винаги някак си се сдушваха. Може би защото бяха съвременници, минали през куп войни, а може Шнайдер да е бил прав, когато го нарече синдрома на Лаурел и Харди — дипломатите забъркват кашите, а армията после трябва да ги разчиства.
7
Францисканска мисия в Сан Антонио, където през 1836 г. са били обсадени и избити от мексикански войски тексаски заселници. — Б.пр.