Най-вътрешното колело в случая беше астронавтът, а двете от външните му страни изглеждаха метални и имаха поредица тръби, които ги свързваха с централната органична гума. Може би резервоари за храна, предположи Конуей. Теорията му отпадна, когато външните секции спряха точно пред шлюза и извънземният, все още мъкнейки една от тръбите със себе си, се изтъркули от кораба си. Все тъй въртейки се, той започна бавно да пада към пода на осем фута под него.
Харисън, застанал най-близо, се опита да спре падането му, но можа само да го хване с ръка. Съществото се превъртя и удари пода с плоската си страна. Оттласна се леко само веднъж и после спря, неподвижно.
— Пак е в безсъзнание, умира! Бързо, приятелю Конуей!
Обикновено любезният и скромен емпат този път беше увеличил мощността на радиото на скафандъра си до максимум, за да привлече по-бързо вниманието. Конуей му отвърна с махване — вече плуваше към падналия астронавт колкото се може по-бързо — и викна на Харисън:
— Изправи го, човече! Завърти го!
— Какво… — започна Харисън, но все пак пъхна двете си ръце под извънземния и се помъчи да го вдигне.
Манън, О’Мара и Конуей пристигнаха едновременно на сцената на действието. Четиримата бързо успяха да вдигнат съществото в изправено положение, но когато Конуей се опита да ги накара да го завъртят, то се заклати като голям, мокър маркуч и се опита да се сгъне в себе си. Приликла, с голяма опасност за живота и извънредно крехките си крайници, кацна близо до тях и проглуши ушите на всички с подробности за емоционалното излъчване на пациента — което, на практика, в момента не съществуваше.
Конуей крещеше нареждания на другите трима да вдигнат извънземния на нивото на кръста си, като го поддържат изправен и го въртят. След няколко секунди О’Мара дърпаше до него, а Манън буташе отсреща, докато от двете страни те с лейтенанта въртяха и подкрепяха голямото, безжизнено, пръстеновидно тяло.
— Намали си мощността, Приликла! — изкрещя О’Мара. После с по-тих и бесен глас изръмжа. — Предполагам, че поне един от нас знае какво прави?
— Така мисля — отвърна Конуей. — Не може ли да го ускорим — въртеше се много по-бързо, когато беше в кораба. Приликла?
— То… е едва-едва живо, приятелю Конуей.
Те направиха всичко възможно да ускорят въртенето на извънземния, като в същото време го местят към приготвеното за него „легло“. То представляваше сложно виенско колело, каквото Конуей беше поръчал, заедно с водна атмосфера, която пък копираше супата от океаните на Кюфтето. Не беше съвсем точен дубликат, понеже смесените със „супата“ вещества бяха синтетични а не съдържащите се в оригинала живи организми, но имаха същата хранителна стойност. Понеже средата не беше токсична, поне що се отнася до другите дишащи вода, които вероятно биха използвали отделението, „леглото“ на астронавта бе съставено от прозрачен пластмасов чаршаф вместо метална обшивка и шлюз. Това също помогна да се ускори процесът на настаняване на пациента в „стаята“ му и върху колелото.
Най-сетне той зае позиция, бе привързан и се въртеше в същата посока и със същата скорост, както и „кушетката“ му в космическия кораб. Манън, Приликла и Конуей се вързаха колкото се може по-близо до центъра на колелото и техния въртящ се пациент. Докато провеждаха огледа си, персоналът на операционната добави към обичайните инструменти и диагностичното оборудване много специалният мислеконтролиран „инструмент“ от Кюфтето. В края на първия час от прегледа пациентът все още се намираше в безсъзнание.
За успокоение на О’Мара и Скемптън, които бяха отстъпили местата си на колелото на екипа, Конуей каза:
— Дори от близко разстояние е трудно да се гледа през това нещо, но доколкото дихателният процес е неволен и включва храносмилане, и след като пациентът е страдал от недостиг на храна и въздух дълго време, предпочитам този път да не работя в чиста и свободна от храна вода.
— Любимото ми лекарство — подкрепи го Манън, — е храната.
— Продължавам да се чудя как е възникнала такава форма на живот — добави Конуей. — Предполагам, зародила се е в някой плитък басейн в прибоя където ефектът на вълните е карал водата да се плиска покрай тях вместо да минава навътре и навън. Пациентът, следователно, най-вероятно е еволюирал от някакво ранно същество, което постоянно се е въртяло в плитчините от циркулярните вълни, събирайки храна по време на движението си. В крайна сметка това доисторическо същество е развило специална вътрешна мускулатура и органи, които му позволяват да ротира, вместо да вярва на вълните и теченията, а също и нужните манипулатори във формата на тези листа или къси пипала, които стърчат от вътрешността на тялото му между серия хриле, усти и очи. Вероятно зрителния му апарат действа като един вид коелостат3, след като съдържанието на полезрението му постоянно се върти. Възпроизвежда се вероятно чрез пряко делене — продължи той, — и продължава да се върти през целия си живот, защото спирането означава и смърт.
3
Коелостат — латинска дума, означаваща „спиращ небето“ — устройство, с помощта на което в астрономическите обсерватории задържат отразения образ на движещ се обект неподвижен, което се постига с комплекс малки проследяващи огледала. Терминът тук е употребен, за да се илюстрира зрителния апарат на роторите, който им позволява да фиксират поглед върху нещо, което е привлякло вниманието им, въпреки че телата им се въртят непрекъснато. Бел.ред.