О. Хенри
Опитали — убедили се
Пролетта хвърли един закачлив ясносин поглед към главния редактор на списание „Минерва“ Уестбрук и го отклони от пътя му. Той тъкмо се връщаше в редакцията, след като бе обядвал в любимия си ресторант в един бродуейски хотел, когато се усети в плен на модрооката изкусителка. Или казано с други думи редактор Уестбрук свърна на изток по Двадесет и шеста улица, благополучно пресече пролетното автомобилно пълноводие по Пето авеню и закрачи по една алея на раззеленилия се Медисън Скуеър.
Мекият въздух и естественият декор на малкия парк напомняха пасторална картина и както подобава на този род творби основният цветови акцент наоколо бе зеленият — преобладаващата багра в онези прастари времена на Сътворението, когато на бял свят се появили Човеците и Растенията.
Хилавите стръкчета трева, поникнали в пространствата между алеите, имаха отровнозеления оттенък на окислена мед, напомнящ диханието на тълпите бездомни човешки същества, които бяха намирали възглаве по тези места през лятото и пролетта. А младите пъпки по дърветата изглеждаха странно познати на онези, които бяха решили да изучават ботаника, използвайки като експериментален материал гарнитурата на рибните ястия на четиридесет и петцентовия обяд. Колкото до небето отгоре, то бе с нюанса на онзи блед аквамарин, който салонните поети римуват със „сладур“, „Амур“ и „божур“. Сред цялата гама от зелени краски със своята наситеност и естествена яркост се открояваше единствено зеленият цвят на пряснобоядисаните пейки — нещо средно между окраската на кисела краставичка и миналогодишен дъждобран, за който рекламата твърди, че е „неизбеляващ“. Но за навикналите с градската панорама очи на редактора Уестбрук гледката бе истински шедьовър.
А сега, независимо дали принадлежите към неспокойните, нетърпеливи натури или сте плаха и нерешителна личност, ще ви се наложи да ме последвате и да надникнете заедно с мен в редакторската душа. Там цареше ведрина и спокойствие. Целият тираж на априлския брой на „Минерва“ бе изчерпан още преди десето число на месеца — търговският агент от Кеокук дори му беше писал, че е можел да продаде още петдесет броя, ако ги е имал. Собствениците на списанието бяха вдигнали редакторската му заплатата. Само преди дни се беше сдобил с превъзходна готвачка, дошла от провинцията, която ужасно се страхуваше от полицаи. А сутрешните вестници бяха публикували без съкращения речта му на снощния банкет на издателите. Освен това в главата му звучеше веселата мелодия на песента, която неговата прелестна млада съпруга му беше изпяла сутринта преди да тръгне за града. В последно време тя много се бе увлякла по пеенето и се занимаваше доста усърдно и от ранно утро. Когато я поздрави с големия напредък, тя се хвърли на врата му и едва не го задуши в прегръдките си заради похвалата. Но покрай всичко това редактор Уестбрук усещаше и благотворното действие на живителното лекарство на опитната лечителка Пролет, което тя му беше дала да изпие, обикаляйки безшумно болничните отделения на оздравяващия град.
Редактор Уестбрук се разхождаше бавно между редиците пейки (на които вече се бяха разположили скитници и пазителки на безгрижното детство), когато усети, че някой го дърпа за ръкава. Предполагайки, че е някой просяк, той се извърна с хладно и негодуващо изражение, но видя, че човекът, който го е спрял, не е друг, а Доу — Шекълфорд Доу — но толкова мръсен и дрипав, че човек трудно би предположил, че някога се е движил в порядъчно общество.
Докато нашият редактор се справи с изненадата от неочакваната среща, ще запознаем набързо читателя с биографията му.
Шекълфорд Доу бе писател и отдавнашен познат на Уестбрук. По едно време те дори бяха приятели. Тогава Доу имаше някакви заделени настрана пари и живееше в прилично жилище близо до Уестбрукови. Двете семейства често ходеха заедно на театър и излизаха навън да вечерят. Госпожа Доу и госпожа Уестбрук бяха станали „скъпи“ приятелки.
Но един ден октоподът протегна пипало и просто ей тъй, за забава, погълна малкия капитал на Доу и той се премести близо да парка „Грамърси“, където човек можеше за няколко цента на седмица да седи на собствен сандък пред камина от карарски мрамор и да се любува на веселата игра на мишките по пода. Но Доу беше решен да преживява с помощта на перото си. От време на време успяваше да продаде по някой разказ. Уестбрук също получи голямо количество от тях. „Минерва“ публикува един-два, останалите му бяха изпратени обратно. Към всеки върнат ръкопис Уестбрук прилагаше дълго, щателно обмислено писмо, в което детайлно обясняваше причините, поради които не може да отпечата съответното произведение. Редактор Уестбрук имаше ясна и стройна собствена концепция за това какви елементи трябва да съдържа добрата литературна творба. Същото се отнасяше и за Доу. Колкото до госпожа Доу, нея повече я интересуваха съставките на скромните ястия, които едва успяваше да стъкми. Един ден, както често имаше навик да прави, Доу дълго ораторства пред нея за достойнствата на някои френски писатели. За обяд госпожа Доу му поднесе толкова скромно ястие, че един гладен ученик би го погълнал на една хапка без да се замисли. Доу изрази своите възражения по този повод.