— Трябва да изпълня условие, преди да ви я дам — каза мъжът.
— Какво условие? — Търговецът проговори за пръв път, откакто бяха влезли в къщата.
— Думата ви не е достатъчна. Трябва да се уверя, че братът на Масире е мъртъв.
— Как? — попита търговецът.
— Като видя тялото, разбира се.
— Ще отидем да го донесем — отвърна търговецът. — Но за това ни е нужна картата.
— Вярно е. Ще ви дам картата, но вие ми оставете гаранция.
— Колко? — попита търговецът.
— Не искам пари. Ако отвън няма керван със злато, не бихте могли да дадете достатъчно. Искам нещо далеч по-ценно.
— Какво? — настоя търговецът.
— Живот — отговори мъжът. — Животът на Масире. Оставете го при мен. Върнете ли се с тялото на брат му, ще го освободя. Ако ли не, съдбата му ще зависи от мен.
Търговецът скръсти ръце и обмисли предложението. Погледна към хората си, после към Масире, който се постара да си придаде уплашен вид. Най-сетне търговецът кимна.
— Споразумяхме се.
— Отлично — каза мъжът и му подаде картата.
Търговецът се обърна с усмивка към Масире.
— До нови срещи — рече.
Даде знак на хората си и заедно излязоха бързо от къщата.
След като се скриха от поглед, мъжът се обърна към Масире.
— Как се забъркаш в такива неприятности, братко? — попита той.
Масире въздъхна.
— Лош късмет.
Откритието смая Грейс. Бе допуснала Масире в ума си и въпреки това той някак беше успял да скрие истината от нея. Сякаш за да заблуди търговеца, бе скрил истината дори от себе си. Масире се отличаваше с остър ум, самообладание и храброст. Всички качества, които Грейс би желала да притежава. Фактът, че е наследила гените му, я обнадежди. Прииска й се също да има брат, на когото да разчита, както Масире разчиташе на своя.
— Някой ден късметът ще ти изневери — каза братът на Масире.
Масире приседна върху ръба на фонтана и натопи пръсти във водата.
— Каква карта им даде?
Брат му махна нехайно с длан.
— Отбелязах място на петдесет мили от града. Няма нищо там.
— Ще се върнат.
— Разбира се. Но ние ще сме подготвени. — Обърна се към къщата. — Ял ли си?
— Не съм. От вчера.
— Влез тогава. Трябва да обсъдим как да се подготвим.
Грейс? — Гласът на Аная се чу сред ромона на фонтана. — Споменът явно приключва. Вероятността този предшественик да е виждал Райската находка е минимална.
— Мисля, че си права — съгласи се Грейс.
Ала дори без Райската реликва, симулацията все пак не бе прахосано време за нея. Преживяването беше приятно и имаше чувството, че е извлякла някаква полза от него.
Все още не разбираше точно каква, но лека-полека щеше да проумее.
Готова ли си за излизане?
— Да.
Добре. Исая иска да говори с теб.
Грейс почука на вратата и Исая й подвикна да влезе. Това беше кабинетът му, но тя подозираше, че не е истинският му кабинет. Предполагаше, че има по-голям и по-изискан някъде другаде в „Етера“. Тук обаче се срещаше с нея и с приятелите й. Седеше зад бюрото, върху което нямаше нищо. В стаята липсваха всякакви лични вещи. Дори стандартните черно-бели снимки по стените изглеждаха преднамерено безлични. Мост, обвит в мъгла. Листа по земята. Стара дървена ограда сред поле.
— Седни, моля — подкани я Исая.
Грейс се настани в един от четвъртитите столове с хромирани крака.
— Аная ми каза, че искаш да говориш с мен?
— Да. Виктория спомена, че нещо те потиска.
— О…
— Мога ли да ти помогна?
— Как?
— Защо не ми обясниш какво те тревожи?
Грейс се поколеба. Тази сутрин искаше просто да участва в мисията и да открие Райската реликва, да докаже, че двамата с Дейвид са ценни за програмата. След като преживя спомените на Масире обаче, процесът на проба и грешка в „Анимус“ вече не я изнервяше толкова.
— Да започнем с това, което си казала на Виктория — подхвана Исая. — Искаш да си смените местата с Наталия?
— Виктория всичко ли ти казва?
— Само каквото е нужно да знам. — Той се облегна удобно назад и кожената тапицерия проскърца. — Така ли се чувстваш наистина?
— Понякога.
— Защо?
— Тя ще открие едно от остриетата на тризъбеца.