— Гладен ли си? — попита Грифин, седнал пред компютърния екран, където следеше симулацията на Оуен.
— Да — отговори Хавиер.
— В онзи ъгъл има малък хладилник. Ребека сигурно го е заредила.
Хавиер стана от щайгата, която му служеше като стол. И отиде да провери. Отвори вратата, усети как отвътре го лъхва студ и откри зеленчуци и пакети с тофу, гръмко оповестяващи, че има вкус на пуйка и кашкавал.
— Ребека случайно да е вегетарианка? — осведоми се той.
— Да, защо? — Грифин го погледна през рамо.
Хавиер кимна към хладилника.
— А! Ужас! — каза Грифин.
Пазарски плик върху хладилника съдържаше хляб с пшеничен зародиш. Волю-неволю Хавиер си направи сандвич от не-пуйка и не-кашкавал и подвикна на Грифин:
— Искаш ли?
Асасинът се позамисли, после кимна неохотно. Хавиер направи още един сандвич и му го подаде.
— В момента е в монголския военен лагер. — Грифин посочи кода, нижещ се по екрана, и предшественицата на Оуен, която се прокрадваше край шатрите. — Искаш ли да дръпнеш стол и да гледаш?
— Тук съм си добре — отговори Хавиер и седна пак върху щайгата.
Не искаше да гледа. Искаше да прави нещо. Нещо реално, а не преиграване на стар спомен в „Анимус“.
— Колко още ще е там? — попита той.
— Нямам представа — отвърна Грифин, вече преполовил сандвича. — Приятелят ви Монро не ни остави пътна карта.
Картата би свършила работа, преди Монро да ги въвлече в тайния подземен свят. Хавиер си спомни онзи пръв път в „Анимус“, когато Оуен се надяваше да докаже невинността на баща си с помощта на генетичната памет. Съдът едва ли би приел подобно доказателство, но пък Оуен едва ли очакваше точно това. По-скоро искаше да докаже нещо на себе си.
Тази мисъл даде идея на Хавиер какво би могъл да направи. Как наистина да помогне на Оуен и същевременно да постигне нещо важно. В коженото му яке имаше доста снаряжение, останало от бягството им по-рано през нощта.
— Искам да се поразходя — каза той.
Грифин му хвърли кос поглед през рамо.
— Не е добра идея.
— Ще полудея, човече. Трябва да подишам чист въздух.
Грифин изсумтя.
— Наоколо няма нищо.
Хавиер стана от щайгата.
— Няма да се отдалечавам.
Грифин най-после се обърна към него, погледна го в очите и рече:
— Добре. След двайсет минути да си тук. Не ме карай да те търся. Трябва да следя симулацията.
Хавиер кимна и се изкачи по стълбите от асасинското високотехнологично убежище до призрачната къща горе. Не възнамеряваше да се връща след двайсет минути, но Грифин беше с вързани ръце. Сигурно щеше да се ядоса, ала не би оставил Оуен без надзор в „Анимус“. Ядосан или не, все едно. Така или иначе цялата работа засягаше Оуен, а не него.
Навън беше тъмно както преди, къщата все още беше скърцащ скелет от ръждиви пирони, трески и прахоляк.
Хавиер излезе през предната врата, затвори я грижливо, увери се, че електронната ключалка прищраква, после тръгна право към плевнята.
Беше излязъл вятър, повеите люлееха дърветата и високата трева. Хавиер вдигна качулката, пъхна ръце в джобовете си и поприведе глава. Широката врата на плевнята се отвори е пискливо стенание. Зад нея бе паркиран най-обикновен седан. Следващият проблем бяха ключовете. Хавиер нямаше представа как се пали кола с жички и се надяваше асасинският протокол за бягство да изисква ключовете да са в автомобила.
Оказа се точно така — бяха под постелката под краката му.
Той включи двигателя и потегли полека без фарове, докато излезе от плевнята и подмине къщата. Очакваше Грифин да изскочи навън, но асасинът не се появи. На стотина крачки от къщата Хавиер пусна фаровете, даде газ и пое по обратния път към града.
Полицейският склад дори не беше под строга охрана. Двамина в сини униформи стояха на пост пред вратата, но Хавиер не смяташе да влиза през главния вход. Не беше сигурен дори дали не си губи времето. Искаше обаче да направи нещо за Оуен, за да компенсира годините, когато го бе изоставил без обяснение.
Телена ограда с шипове отгоре опасваше склада; охранителни камери в ъглите на мрежата и на сградата обхождаха района. С по една стрела от арбалета Хавиер извади от строя най-близките камери. После се изкатери по оградата и се прехвърли над шиповете, приземявайки се леко на крака.