Виктория влезе с доста разсеян вид и изморени, зачервени очи.
— И така… Наталия — подхвана тя и се взря в таблета, сякаш да си припомни нещо. — Докъде бяхме стигнали? А, да. Добре.
— Наред ли е всичко? — попита Наталия.
— Разбира се — отговори Виктория. — Готова ли си за симулацията?
— Да.
Наталия влезе в металния цилиндър и Виктория започна да свързва кабелите със същото обезпокоително отнесено изражение. Наталия реши да поопипа почвата:
— Открихте ли Оуен и Хавиер?
Виктория застина. Погледна към нея.
— Защо питаш?
Настроението в стаята се промени и Наталия се почувства като Баян, стъпил на вражеска земя. Изглежда бе допуснала грешка.
— Просто се чудех. Тревожа се за тях.
Виктория затвори очи и кимна.
— И аз се тревожа за тях. Знам какво представляват асасините. — Продължи да свързва Наталия към „Анимус“. — Вярваш или не, навремето дори им помагах, макар да не станах една от тях. Тамплиерите ми дадоха втори шанс и ми показаха по-добрия път. Ще помогнем и на приятелите ти. В момента обаче трябва да се съсредоточим върху най-належащата задача.
Тя се премести до контролното табло.
— Добре — съгласи се Наталия, доволна, че сменят темата, поне засега.
— Готова ли си?
— Да.
Баян стоеше зад последната редица шатри и скърбеше за Уан Дъчън. Бойният дух на Ордата бе помръкнал след смъртта на генерала. Всички се питаха какъв ли знак е това и дори Великият хан се бе оттеглил като буреносен облак в шатрата си. Говореха, че спи по цели дни.
Нощната атака бе проведена безупречно и съобразно всичко, което знаеха дотогава. Войниците на Сун никога не бяха напускали крепостта, ала този път се бяха появили като духове сред гората. Някъде сигурно имаше таен проход, вероятно пещера. Друго обяснение нямаше и Баян реши да открие скрития подстъп към града.
Отиде при командира си, обясни му какво е намислил и поиска разрешение през нощта да проучи терена край крепостната стена. Получи позволение и прекара деня в подготовка и почивка. Беше будувал през цялата предишна нощ и през тази също нямаше да мигне. Подвоуми се дали да вземе двама бойци от своя отряд, но реши, че е по-вероятно да остане незабелязан, ако действа сам.
Когато слънцето се скри и шлейфът на залеза се свлече зад хоризонта, Баян си сложи ризницата, препаса сабя и взе лък. Изрече молитва към Бащата Небе и се измъкна от лагера. Почувства се в опасност обаче едва след като прекоси защитния вал на северозапад близо до планината. Гората му предлагаше сенки и укрития, през които се запромъква безшумно към портата Ху Гуо. По пътя си раздвижваше гъсталака и раздразнените комари нападаха пръстите, ушите и врата му дръзко като бойци от степите.
Стигна до полесражението и усети, че още мирише на изгоряло от падналите дървета, превърнали се в черни въглени. Миризмата прогонваше насекомите и му осигуряваше временно облекчение от жилата им. Баян успя да огледа околността по-спокойно и разсъдливо, отколкото по време на нападението.
Каменната арка на портата се издигаше над стръмния планински склон, стъпалата и стените се извисяваха на петдесет стъпки над земята. По цялото протежение на стената горяха факли и известно време Баян наблюдава стражите, уверени в непробиваемата си защита и безочливо предизвикателни. Гневът му към тях прерасна в омраза, задето бяха убили Уан Дъчън. Наталия обаче долови по-дълбоката причина за ненавистта му — войниците на Сун бяха пробудили съмнение у него.
Баян тръгна на запад в опит да се върне по стъпките си. Спомените от онази нощ се надигнаха като мъгла от земята. Бойните викове, мирисът на кръв. Тялото на Баян се изопна, сякаш всичко се повтаря, и сърцето му заби като чук в гърдите.
Откри мястото, където го нападна войникът без ухо. Онзи, който едва не го уби и сигурно щеше да го надвие, ако артилерийският огън не го бе разсеял за миг. Тялото го нямаше, разбира се. Баян обаче застана там, където възрастният боец беше паднал, и обходи с поглед пролуките между дърветата. Тук бе отправната точка, откъдето да търси входа на тайната пещера. В тишината той долови тихо ромолене, недалеч отвисоко се стичаше ручей. Възможно бе водата да излиза от проход в скалите.
Баян се насочи към бълбукащия поток. Прокрадваше се снишен от дърво до дърво, защото ако наистина имаше таен вход, вероятно го охраняваха. Нямаше смисъл да го открие и да го заловят, преди да съобщи какво е намерил.
Сега водата шуртеше по-наблизо, ала изведнъж се чу друг звук — тих плисък и леки стъпки. Баян се сниши доземи и залегна в мрака. Не видя откъде дойде врагът. Проследи я обаче как слиза по хълма, облечена в черно. Явно не го забеляза и той реши да я плени, вместо да търси прохода. Подложена на мъчения, съгледвачката щеше да разкрие доста неща.