Стрелна се напред и нещо се удари в дясното му рамо, после жестока болка прониза цялата му ръка и го принуди да изпусне сабята и да залитне напред. Съгледвачката свали арбалета, когато се блъсна в нея, и той разбра, че е криела последната си стрела. Преди да успее да се изправи, острието й го прониза под мишницата.
Той изръмжа от болка и ритна стрелата, стърчаща от коляното й. Дръжката се пречупи, жената изпищя и се отдръпна назад.
Той също отстъпи. Ножът й не бе нанесъл смъртоносен удар, но стрелата в рамото му явно бе намазана с отрова и ръката му се бе вцепенила. Трябваше да се оттегли, преди да изгуби съзнание.
Баян се обърна и се заспуска тромаво по хълма. Едва се удържаше прав. Раната под мишницата му пречеше да диша, мъртвото бреме на вкочанената ръка го дърпаше надолу. След няколко метра се замая съвсем и се търкулна тежко по ската. Ударът в земята заби стрелата по-надълбоко в рамото му, но не му причини непоносима болка. По останалия път до подножието на планината Баян се олюляваше, падаше и ставаше. Оттам запълзя към невъзможно далечната цел — защитния вал. Наталия почувства всичко и през притъпената болка най-сетне изпита известно възхищение от Баян. Волята и решимостта го пренесоха през скалите и калта, докато стигна до монголските окопи.
Другарите му се втурнаха с викове към него и той се претърколи по гръб, най-сетне позволявайки си да умре или да изгуби свяст — каквато съдба му бе отредил Бащата Небе.
— Мъртъв ли е? — попита Наталия с чувството, че дори мислите й са останали без дъх.
Не е възможно да е мъртъв — отговори Виктория. — Предал е този спомен, значи е оцелял. Иначе нямаше да го преживееш.
— О, да — каза Наталия; за момент бе забравила.
В безсъзнание е, но знаем, че ще се опомни.
— Това беше…
Ужасно. Как си?
— Не знам… Не особено добре.
Искаш ли да излезеш?
Наталия се замисли, но след като битката бе приключила, всъщност я глождеше любопитство да види какво ще стане с Баян. Не се тревожеше, ала все пак някак си бе замесена. Освен това сивкавата празнота в ума му й предостави време да се възстанови.
— Ще остана — каза тя.
Добре. Щом си готова да продължиш, ще ускоря симулацията.
Наталия въздъхна и се отнесе, благодарна на безформието, което я обгръщаше. Знаеше, че в „Анимус“ времето е относително и няма да се задържи дълго тук, ала се възползва от възможността да обмисли всичко случило се преди малко.
Баян беше силен, ала жената асасин навярно беше по-силна. Бе победила Баян в двубой, и то със стрела в коляното. Наталия не можеше да си представи какво ли се изисква, за да се надскочиш до такава степен. Почуди се дали жената е успяла да се върне в града.
Забелязвам раздвижване на спомена, каза Виктория.
Празнотата се преобрази в полуформи, появяващи се и бледнеещи; лица, огнище, греди на шатра, маска на шаман — всичко премина през сцената на ума й. Наталия веднага разбра, че за Баян се грижат и той долавя откъслечно какво се случва с него. Когато най-сетне се свести, младият син на Великия хан стоеше до леглото му в роба от коприна и злато. Държеше къса стрела за арбалет.
Баян опита да се надигне и пред очите му избухна бяла вихрушка от болка. Мястото под мишницата туптеше мъчително, но това неудобство беше нищо в сравнение с рамото, където някой сякаш бе натикал нажежена пръчка.
— Не мърдай — каза му Асутей. — Ще отвориш раните.
Баян се предаде след миг и запъхтян се отпусна назад.
— Извадиха това от теб. — Асутей завъртя стрелата с пръсти.
— Проявих невнимание. — Гласът на Баян прозвуча, сякаш някой прокарва стъргало по необработена кожа.
— С нея ли се би?
Баян кимна.
— Но тя никога вече няма да се бие. Прострелях я в коляното.
— Направил си повече от всеки друг воин. — Асутей забарабани по дланта си със стрелата. — Баща ми е мъртъв.
Баян повдигна глава.
— Какво?
— Жената, с която си се преборил, го уби в съня му.
— Как…?
Как е възможно? Великият хан да е мъртъв? Съвсем сами ли ги е изоставил Бащата Небе тук, на това прокълнато място?
— Малцина знаят — продължи Асутей. — След смъртта на Уан Дъчън другите генерали се боят, че това ще срази напълно бойния дух на Ордата.