— За мен ли говорите? — попита Шон, макар да знаеше отговора.
И двамата се обърнаха рязко към него. Виктория явно се смути, очите й се насочиха към масата, после към стената, навсякъде, но не и към Шон. Исая погледна право към него.
— Да — отвърна той. — Искаш ли да се включиш в разговора?
Виктория се обърна към директора:
— Наистина ли? След всичко, което ти казах?
— Достатъчно умен и зрял е. — Исая махна на Шон да приближи. — Виктория мисли, че те натоварвам с твърде тежко бреме.
— Мога да го понеса — каза Шон.
— Така си мисли — намеси се Виктория. — Но е…
— Хей, тук съм! — прекъсна я Шон. — Не говори за мен в трето лице.
Виктория сви устни.
— Шон, на твоята възраст вероятно не ти хрумва, че „Анимус“ те излага на риск. Мислиш, че животът предлага неограничени възможности…
— Съжалявам. — Шон вдигна длан. — Ще те прекъсна отново. — Посочи инвалидната количка. — От няколко години свиквам с ограниченията. Още не съм разбрал какъв живот ми предстои…
— Но, Шон… — Виктория пристъпи напред и клекна до него. — Въпреки количката и краката ти си пълноценна, способна личност. Можеш да избереш какъвто живот поискаш.
— Чувал съм го — поклати глава Шон. — Онзи ден и Грейс ми каза нещо подобно. Разбирам ви. И го оценявам. Но ако „Абстерго“ разработва протеза, която ще ми върне краката, искам да участвам. И ако „Анимус“ помага при проучването и същевременно ми дава възможност да ходя в спомените на другите, искам и това. Не се безпокой за мен.
Виктория закри уста с длан за миг, после се изправи и се отдалечи.
— Добре казано. — Исая кимна одобрително на Шон. — Точно каквото очаквах от теб.
Шон изпита благодарност към директора, че му има доверие.
— Техникът каза, че искате да ме видите?
— Да — кимна Исая. — Реших, че може би ще пожелаеш да присъстваш.
— Къде?
— Ще се срещнем с един от водещите изследователи в биоинженерния ни отдел.
— Протезата ли разработва?
— Да — отговори Исая. — Всеки момент ще дойде тук с другите от екипа. Исках и те да те видят, за да свържат данните с човека.
Исая зае почетното място до масата, Виктория седна близо до него, но Шон усети ледената бариера помежду им. След няколко минути петима души влязоха в стаята — двама мъже и три жени в обичайните бели лабораторни престилки, точно както си ги представяше Шон. Мъжът с червеникава коса и гъста брада в тон кимна на Исая.
— Директоре, доктор Бибьо. Радвам се да ви видя.
— И аз се радвам да те видя, Томас — усмихна се Исая. — И теб, и екипът ти.
Томас се обърна към Шон.
— А това е младият мъж, чийто мозък познавам толкова добре?
— Да — кимна Исая. — Шон, запознай се с доктор Томас Маршъл.
Томас приближи и се ръкува с Шон.
— Приятно ми е.
— И на мен — отвърна Шон.
— Нямам думи да ти опиша колко съм развълнуван — каза Томас. — Резултатите засега са…
— Защо не ни покажеш? — намеси се Исая.
Томас пристъпи към централното място до масата, пъхна устройство с данни в конзола и светлините в стаята помръкнаха. Стъклените стени се замъглиха и се превърнаха в голям екран.
Появи се триизмерно изображение на мозък с хиляди, може би милиони електрически импулси, сновящи по мрежата от клетки и нервни пътища.
— Това си ти — каза Томас. — С всяко твое влизане в „Анимус“ картата на мозъка ти става по-подробна. И по-точна. Ще кодираме стотиците най-различни движения, които краката ти могат да извършват, после ще програмираме роботизирани протези специално за теб.
— Кога ще е готов прототипът? — попита Шон.
— По-бързо отколкото предполагах — отговори Томас. — Париеталните стабилизатори предоставят по-чисти данни от предвиденото. Възможно е да разполагаме с тестов модел след шест месеца, най-късно година.
— Наистина ли? — учуди се Шон.
Томас кимна.
— Да. Ако получаваме данни със същите темпове, ще се вместим в срока.
— Какво чакаме тогава? — попита Шон. — Включвайте ме в „Анимус“!
Хората около масата се позасмяха.
— Имал ли си по-въодушевен участник в експеримент, Томас? — поинтересува се Исая.
— Не, доколкото си спомням — отговори Томас. — Не се безпокой, Шон. Дай ни време и ще ти помогнем.