Дейвид преживяваше спомените на Ейбрахам, а Грейс — на Илайза, дъщерята на Ейбрахам. Смяната на ролите оплете някак ума й, защото внезапно Дейвид започна да се грижи за нея. Преживяването се отрази и на него, понеже оттогава не я слушаше, както преди. Правеше каквото му щукне.
Разхождаше се нощем например из забранени зони и ги въвличаше в неприятности.
Грейс не знаеше какво да мисли за историята му. Предполагаше, че въображението му се е развихрило. Дейвид не подхождаше зряло. За него „Анимус“ беше игра, а нейната готовност да отговаря за постъпките му някак си се бе изпарила. Чувстваше се изтощена. След запознанството със спомените на Масире мечтаеше за брат, на когото може да разчита.
Навън продължаваше да вали. Грейс се вслуша в трополенето на капките и се почуди къде ли ще я изпратят утре.
В спомените на кой ли предшественик ще се озове? Може би този път тя ще открие Райска реликва, а Шон и неговият викинг ще останат с празни ръце.
Мислите й се рееха и не след дълго се унесе в сън, приспана от дъжда. После ключалката изщрака, вратата се заключи автоматично и я стресна.
Грейс погледна към нея и въздъхна. Не й харесваше да е залостена вътре. На никого не му харесваше. Така стояха нещата обаче, благодарение на Дейвид.
Грейс стана и отиде да си измие зъбите, окъпана в ярката и студена светлина в тясната баня. После се приготви да си облече пижамата, но в същия момент се включи алармата.
Пискливата оглушителна сирена сякаш огласяше целия комплекс.
Авария?
Грейс погледна към вратата. Чакаше да се отвори, както бе обещал Исая. Ключалката обаче не се задейства. Мина секунда, после още една, но вратата не се отваряше. Алармата продължаваше да вие. Грейс усети как по гърба и ръцете й пролазват тръпки. Отиде до прозореца и погледна навън. Видя само далечни светлини, проблясващи сред дърветата.
Пожар ли е пламнал? Или е възникнало нещо друго? Или пък е обучение?
Грейс натисна бравата за всеки случай, но вратата не се отвори. Тя заснова из стаята и след няколко минути алармата просто млъкна.
Грейс спря и се заслуша. Не чу нищо, само лампите отвън не угаснаха.
Каквото и да беше, явно бе отминало. Грейс реши, че в крайна сметка сигурно е било някакво обучение. Следващия път не би било зле Исая и Виктория да ги предупредят.
Тя остави лампата в банята да свети и си легна, но не облече пижамата, в случай че се наложи пак да скача заради друга аларма. Доста време мина, докато успее да се унесе отново.
Вратата пак изщрака и я събуди.
Грейс седна в леглото.
Нещо не беше наред. Огледа се, наострила слух. После разбра — беше банята. Лампата бе угаснала. Всъщност всички лампи в тази част на „Етера“ бяха изключени, дори външните.
Вратата на стаята й се открехна и тя скочи от леглото.
— Грейс?
— Дейвид?
Вратата се отвори и брат й влезе вътре.
— Какво става? — попита го тя.
— Не знам. Вратата ми се отключи.
— Моята също. Токът спря.
— Да потърсим ли Наталия и Шон?
Грейс се съгласи и двамата излязоха в тъмния и смълчан коридор, осветен само от лунното сияние, процеждащо се през мокрите от дъжда стъкла. Бурята обаче явно бе отминала.
Свърнаха по друг коридор и буквално се сблъскаха с Наталия, която изпищя тихо и отскочи назад. После ги позна.
— Добре ли си? — попита я Дейвид.
— Да. А вие?
— И ние — каза Грейс. — Чу ли сирената?
— Да — отговори Наталия.
— Виждала ли си Шон? — попита Дейвид.
— Сигурно е в стаята си.
Тримата продължиха по коридора и видяха, че вратата на Шон е открехната както техните.
— Шон? — прошепна Наталия през пролуката.
Нищо.
— Шон — подвикна Дейвид.
Грейс чу как се отмятат завивки и сънено:
— Ъм… Кой е?
— Ние сме, Шон — отговори Дейвид. — Токът спря.
— Чакайте — каза Шон.
След малко чуха познатото трополене на количката и той отвори вратата.
— Какво правите? Не бива да излизате от стаите.
— Токът спря — повтори Дейвид.
— Е, и?
— Не чу ли сирената? — попита Грейс.
— Каква сирена? — учуди се Шон.
— Шегуваш ли се? — повдигна вежди Грейс.
Шон разтърка очи и се прозя.
— Наистина нямам представа за какво говорите.