— Монро? Ти ли си наистина? — попита високият мъж.
— Излизам — отвърна Монро. — Не съм въоръжен.
Оуен го видя да се подава с вдигнати длани измежду два автомобила. Тълпа агенти се втурнаха към него и бързо вързаха ръцете му зад гърба.
Високият мъж, Исая, приближи до него с тънка усмивка.
— Каква изненада!
— Кажи на хората си да свалят оръжията.
— Защо?
— Защото той е дете — отвърна Монро.
Исая огледа колите от двете си страни.
— Свалете оръжията!
Агентите се подчиниха и насочиха пистолетите си към пода.
— Покажи се, Оуен — извика Монро, без да откъсва поглед от Исая. — Няма да те наранят.
Оуен не виждаше друг избор. Послуша Монро и излезе от укритието си.
Исая се обърна към него и зелените му очи проблеснаха свирепо.
— Ти ли си Оуен?
Оуен кимна.
— Значи Хавиер ми открадна колата?
Оуен сви рамене.
— Доведете Оуен в кабинета ми — нареди Исая. — Заключете Монро в килия. Ще нагледам Грейс и Шон.
Явно Грейс и Шон бяха останали тук. Оуен мислеше, че са в черната кола.
— Къде сте ги затворили? — попита той.
Исая сключи вежди.
— Не сме ги затворили. Останаха по своя воля.
Оуен се почуди дали не го лъже, но не оказа съпротива, докато един от агентите му овързваше китките с пластмасови белезници.
19.
Дейвид седеше отзад, Наталия — отпред, Хавиер — зад волана. Зъбите на Дейвид затракаха, главата му се отметна назад, когато Хавиер даде газ и с ръмжащ мотор реактивната кола изфуча от гаража.
— Съжалявам — каза Хавиер. — Това нещо е чудовище.
Минаха по шосето в комплекса и Дейвид видя всички сгради в „Етера“. Навсякъде имаше тамплиерски агенти, но никой не дръзна да се изпречи на пътя им. Неколцина стреляха по тях, но автомобилът явно беше брониран и повечето дори не вдигнаха оръжия.
Стигнаха до завой и Хавиер натисна спирачките. Дейвид се лашна напред, Наталия се блъсна в командното табло.
— Съжалявам — повтори Хавиер.
— Защо спираме? — попита Наталия.
— Заради него. — Хавиер посочи мъж, който тичаше към колата. Носеше същото кожено яке с качулка като него; от някакво електрическо острие на китката му изхвърчаха искри, но той го прибра.
Хавиер отвори предната врата и изскочи навън.
— Ти караш!
Непознатият зае мястото му, а Хавиер седна отзад до Дейвид. След секунда моторът избоботи и колата се стрелна напред.
— Бива си я! — Мъжът огледа командното табло, свали качулката и разкри на показ обръснатата си глава. — Къде е Оуен?
— Тамплиерите го хванаха — каза Хавиер.
Непознатият изруга.
— А ти коя си?
— Наталия. — Момичето се отдръпна от него.
— Аз съм Дейвид.
Мъжът кимна.
— Грифин.
Наталия погледна назад към Хавиер, после отново към Грифин.
— Ти си…?
— Да — прекъсна я Хавиер. — Асасин е.
— Това притеснява ли ви? Някой иска ли да слезе от колата? — попита Грифин.
Дейвид замълча, Наталия се втренчи напред. Ако Хавиер не беше тук, Дейвид определено нямаше да тръгне с този Грифин. Хавиер и Оуен обаче явно познаваха асасина.
Грифин активира няколко монитора върху командното табло. Единият приличаше на радарен екран; на втори се появи GPS карта, но с повече подробности за терена, другите очевидно контролираха системите на автомобила. Грифин ги почовърка, включи нещо и към бученето на двигателя се прибави натрапчиво жужене.
— Какво е това? — попита Хавиер.
— Система срещу радарно прихващане, предполагам — отговори Грифин. — Заради хеликоптерите.
— Хеликоптери ли? — Дейвид побутна очилата си нагоре и погледна през прозореца.
— Три са. Летят към нас, но няма да ни видят. Хубава кола сте избрали.
— По идея на Дейвид — каза Хавиер.
— Набито око има — одобри Грифин. — Разкажете ми какво стана преди това.
Хавиер обясни как с Оуен бяха решили да потърсят сами Дейвид и другите, как бяха проникнали в „Етера“, заплашвайки Коул, и как след известно издирване бяха открили всички в гаража.
— А ти, Грифин? — попита той.
— Действахте правилно. Аз пък реших да ви поразчистя пътя. Издадох се, за да привлека вниманието на тамплиерите. После ги поразигравах.